Разглеждайки разбиранията и практиките на неообновленците, иерей Даниил (Сисоев) посочва, че те са повлияни от „парижката богословска школа”. Сърцевината на църковния модернизъм навсякъде е една: отхвърлянето на светоотеческо Предание в цялата му пълнота. Вследствие на това – отхвърляне на съвременното устройство на Църквата като остаряло или отклонило се от апостолските установления. Позовавайки се на западните авторитети, обновленците проповядват открито ереси, понякога в „по-привлекателна опаковка“, поради което е важно Православното богословие да осъди не само съвременното обновленчество, но и неговите извори.
„…В тяхното (на съвременните обновленци) съзнание в действителност няма място за светоотеческото християнство. При тях мястото на богомъдрите свети отци заемат А. Шмеман, Н. Афанасиев, А. Мен… Това движение има своя собствена догматика, от която съответно произтичат собствена литургична практика и морал, коренно различен от православния.
Обичаят (на съвременните обновленци) за изгонването от храма на непричастяващите се идва от идеята на Александър Шмеман, основана на протестантското учение за всеобщото свещенство на миряните и съслужението им на свещеника, който „се явява само предстоятел, а не извършител на тайнствата“. Разбира се, при такова разбиране на Евхаристията в Литургията няма място за непричастяващи се миряни… Но ако следваме това мнение, тогава е неразбираемо защо свети апостол Павел нарича „разпоредници на тайните Божии” (1 Кор. 4:1) не цялата църква, а само Апостолите. Когато Христос установил Тайнството на Своето Тяло и Кръв, Той казал „това правете за Мой спомен” (Лука 22:19) само на дванадесетте Си ученици, а не на всички верни. Не народът, не сам по себе си свещеникът, а Самият Господ Иисус Христос е Извършител на всички тайнства чрез Своите Апостоли и техните приемници – епископите и свещениците, които се явяват не творци, но разпоредници на благодатта…
Миряните пък не притежават благодатта на свещенството и следователно не могат да съслужат на свещеника. „Царственото свещенство”(1 Петр. 2:9) на миряните се заключава в това, че те трябва да представят телата си в жертва жива, света и благоугодна Богу, и това ще бъде тяхното духовно богослужение (срв. Рим. 12:1), а не в това, да съслужават на епископа или свещеника (както твърдят представителите на “парижката школа”).
Друг пример на модернистко „богословие“ е учението на Николай Афанасиев за тъждественост по власт и благодат на свещеника и епископа. Обновленците считат себе си за архиереи. За тях патриархът е само събрат…
Разбирането на обновленците за християнската общност (по устройството си напомняща тоталитарна секта), също произлиза от мнението на Николай Афанасиев, че през I-II в. понятие като Вселенска Църква още не е съществувало. Тогава Църквата, според него, представлявала само евхаристийно събрание, което само по себе си било самодостатъчно и не се нуждаело от връзка с другите църкви. Необяснимо е да се нарече православен такъв свещеник, който учи на подобна ерес, като при това на всяка Литургия сам свидетелства: “Вярвам в … Съборна църква”… Апостол Павел нарича Църквата „Христово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко” (Еф. 1:23). На коринтяни той пише: „Защото един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме от един хляб” (1 Кор. 10:17).
Предвид казаното по-горе сме убедени, че Православното богословие трябва да осъди не само съвременното обновленчество, но преди всичко неговите извори. В противен случай, осъждайки само последователите на обновленците, рискуваме след време да се появи същото, само че в друга, по-привлекателна опаковка. Пример за това се явява изгрялото на небосклона ново ”богословско светило” от ОВЦС – Иларион (Алфеев), проповядващ, (позовавайки се на западните авторитети) ереси, осъдени от Вселенските събори, като например учението за всеобщото спасение, отхвърлено от V Вселенски събор и възродено от прот. Сергий Булгаков и другите “парижани”, и дръзнал да приписва несториянски текстове на един велик наш светец.
Всеки опит да се оправдае дейността на “парижката школа”, първо трябва да обясни защо идеите на тази школа раждат такива чудовищни химери, потвърждавайки на практика Христовите думи, че „не може добро дърво да дава лоши плодове, нито лошо дърво да дава добри плодове” (Мат. 7:18)…
Йерей Даниил Сисоев, „Парижкото богословие и неообновленчеството“ (със съкращения)