Първо, трябва ясно да се различава смирението от смиреномъдрието, а смиреномъдрието – от смиренословието. Смирението е една от висшите евангелски добродетели, най-висшето човешко постижение. Смирението е Божествено, то е учение Христово, свойство Христово, действие Христово. Иоан Лествичник казва, че само водените от Божия Дух могат задоволително да разсъждават за смирението. Желаещият да придобие смирение трябва грижливо да изучава Евангелието и също така грижливо да изпълнява всички заповеди на Господа Иисуса Христа. Изпълнителят на Евангелските заповеди може да познае своята собствена греховност и греховността на цялото човечество, накрая да достигне съзнанието и убеждението, че той е най-грешният и най-лошият от всички човеци. Смирението е чувство сърдечно.
Смиреномъдрието от своя страна е начин на мислене, заимстван изцяло от Евангелието и от Христа. Първо трябва да се обучим на смиреномъдрие, с упражняването в смиреномъдрието душата придобива смирение (9, т. 1, с. 306). Смирението се дарува на душата от Бога, това вече е действие на благодатта Божия, а чрез смиреномъдрието ние се подготвяме за смирение, показваме на Господа нашето желание да имаме свято смирение. Смиреномъдърствувайки, християнинът се старае да прави всичко така, сякаш вече е постигнал смирение – в отношенията с ближните, във всички свои действия, в помислите си, макар че душата му още не се е смирила, налага му се да се държи в смирено настроение чрез принуждаване, през цялото време сдържайки дръзките си пориви. Но това не е преструване и фалш, тъй като целта е с това поведение наистина да се придобие смирение, и разбира се, за това трябва да се държим скромно, да говорим тихо, да ходим спокойно, да не спорим, да не се изказваме и т. н.
Но на смиреномъдрието много прилича смиренословието. В повечето случаи действията му като че ли са същите, външно се вижда същото, но вътре е друго. Смиренословието има вътрешно друга цел, то желае да се покаже пред хората като смирение, с тази цел възприема смирен вид, навежда очи, говори тихи, скромни думи: с целия си вид показва тишина и сдържаност; или пък казва за себе си изобличаващи фрази – всичко това за показ, заради човешкото мнение.
“Колкото е полезно да се укоряваме и обвиняваме в греховност пред Бога, в тайната душевна стая, толкова е вредно да се прави това пред хората. В противен случай ние ще възбуждаме в себе си прелъстително мнение, че сме смирени” – казва епископ Игнатий. Той забелязва интересно нещо: на света не му харесва истинското смирение в хората, а лъжливото и престореното винаги много го привлича. Светецът пише: “Преуспелите в монашеския живот придобиват особена свобода и простота на сърцето, които не могат да не се проявят в общуването им с ближните. Те не се харесват на света! Той ги смята за горди… Светът търси лъст, а в тях вижда искреност, която не му е нужна, среща изобличаване, което му е ненавистно” (9, т. 1, с. 317).
Знае се, че истински смирените хора, обичащи ближните, не се грижат за външното впечатление, което ще направят, те се вслушват в душата си и са заети с това, наистина да изпълнят по отношение на ближния си Христовите заповеди; външното обръщение на такива хора е много сдържано, понякога дори изглежда прекалено строго или жестоко. Но след това след време проличава, че тези хора са проявили искрена загриженост за ближните, наистина са им съчувствали и са оказали помощ. А лицемерите, преструвачите, лъжесмирените често биват необичайно радушни, мили, услужливи, но ако се случи беда, скръб, затруднение – те ще се окажат далечни, студени и чужди, безразлични към всички страдания на ближните. Именно това е фарисейския квас, от когото е заповядал на учениците Си да се пазят нашият Господ Иисус Христос.
Архимандрит Лазар Абашидзе, „За тайните недъзи на душата“