Господ вижда майка, плачеща за смъртта на сина си, и се смилява над нея. Друг път бе поканен на сватба съпричастен на семейната радост (вж. Лук. 7:13; Иоан. 2:2). С това Той показа, че съпричастието към обичайните житейски радости и скърби не е противно на духа Му.
Така и правят истинските, благоговейни християни, прекарващи живота си със страх. Но те различават в житейския бит едни порядки от други. Защото в тях са влезли много такива неща, за които не може да има Божие благоволение. Има обичаи, породени от страсти и измислени за тяхното задоволяване; с други се храни само суетността.
В когото има дух Христов,ще съумее да различи доброто от лошото – придържа се към едното, а другото отхвърля. Който прави това със страх Божий, другите не странят от него, макар той да не постъпва като тях, понеже винаги действа в дух на любов и снизходителност към немощите на братята си.
Само духът на ревност, преминаващ мярата, боде очите и предизвиква разногласие и разделение. Такъв дух по никакъв начин не може да се сдържи да не поучи и да не изобличи.
А онзи се грижи само за това, да устрои себе си и семейството си по християнски; в делата на другите не счита за позволено да се намесва, казвайки си: „Кой ме е поставил за съдия?” С тази тихост той предразполага всички към себе си и внушава уважение към порядките, към които се придържа.
А самозваният съветник и себе си прави необичан, и към добрите порядки, към които се придържа, предизвиква неодобрение. В такива случаи е нужно смирение, християнско смирение. То е източникът на християнското благоразумие, умеещо да постъпва добре в дадени случаи.
Св. Теофан Затворник, „Мисли за всеки ден от годината”
Неделя двадесета след Петдесетница