Схимонах Павел не обичал разговорите. Избягвал хората. Но застанел ли да приказва с някого, към когото чувствал доверие, започвал така сладкодумно да поучава и така вещо да разкрива някоя духовна истина, че неволно събеседникът му забравял всичко и се пренасял в оня дивен свят, в който го въвеждал със словото си простичкият белобрад старец.
Никога схимонах Павел не мислел, че може да учи другите. Той сам се считал за недоучен ученик на светите отци и постоянно ги четял, заемайки съчиненията им от богатата риломанастирска допадали подвижниците със словата си. Между светите отци най-много му допадали подвижниците със словата си. Веднъж един близък на сърцето му брат видял в неговата килия един голям том и попитал:
– Каква е тази книга?
– „Добротолюбие”! То е от небесната библиотека – отговорил схимонах Павел. Той обичал много да чете и житията на светците в редакцията на свети Димитрий Ростовски. Оттам черпел мъдрост и духовни знания, които трупал в душата си. Сам надарен с богато въображение и с добра памет, той претворявал и изразявал по свой особен начин наученото от светите отци. Тъй събеседникът добивал впечатлението, че получава чрез стареца нови откровения за духовния живот.
Схимонах Павел нищо нямало да каже по свой почин, ако не бил подтикван към това от обстоятелствата, които Божият промисъл устройвал, за да бъде той предизвикан да излее своето топло, сърдечно, назидателно слово. И ако много негови мъдрости и поуки са запазени, те не били изказвани с преднамерена умисъл от него. По-скоро те били открадвани от душата му в минути на откровени събеседвания, без негово знание. Сам схимонах Павел не си давал ясна сметка какво богоугодно дело върши, като отваря уста за поука, утеха, назидание и насърчение. Неговите наставления били винаги плод на някакъв неочаквано изправил се пред него случай, винаги били раждани в момента, непринудени, простодушни, спонтанни, и затова толкоз по-пленителни. Ако бяха му поръчали да поучава, той не би го направил поради своята скромност и дълбоко смирение. Веднъж един учен монах, който бил чувал за дарбата на схимонах Павел да говори много увлекателно и картинно, се обърнал към него:
– Дядо Павле, кажи ми нещо назидателно!
– Кой съм аз да ти кажа нещо! – отговорил схимонахът. – Ти си завършил Духовна академия, а пък аз – само първо отделение.
И нищо повече не казал, за разочарование на любопитния…
Положителното вътрешно чувство му подсказвало къде да говори и къде да мълчи. Да говориш дори и за най-възвишени неща, за да задоволяваш чуждо любопитство или за да блеснеш със знания и дарби – това е тщеславно празнословие. А схимонах Павел бягал от празнословието. Но да кажеш със смирение нещо за назидание на душата, това е равно на благодатното молитвено безмълвие.
Схимонах Павел подпомагал чрез словото си спасението на ближните, а чрез безмълвието и особено чрез молитвата си служел на Бога. И подвигът на поучаването, и подвигът на молитвата, и безмълвието му били някак скрити и недоловими за външните погледи, тъй че рядко някой се досещал каква благодат извира и от мълчанието, и от словата му.
Понеже всички почти го осъждали, никой не придавал важност на думите му. Макар да бил сам по себе си безобиден, скромен и тих, все пак той се струвал на някои досаден със своето привидно непостоянство и непрекъснато преселване и прехождане от място на място.
„Схимонах Павел Рилски“, Архим. Серафим Алексиев