Йеромонах Павлин дойде в Лаврата през четиридесетте години. Тогава той беше здрав и енергичен. Но годините постоянен труд и непрестанни молитви го състариха и го превърнаха в болен и немощен…
Съветваха го да взима разни лекарства, билки и други средства, но абсолютно нищо не помагаше. Старецът наближаваше 80-те и организмът му, вече стар, функционираше лошо и никакви външни средства не можеха да му помогнат.
Старецът живееше в малка келийка, в която цареше „образцов безпорядък“. Лъжички, чашки, вилици и разни неща бяха разхвърляни по масата. И кой да прибере всичко това? Вече не бе по силите му да се занимава с чистотата на келията. И дрехата му не беше в идеален вид. На старото му расо, покрито с кръпки, личаха петна от храна. Булото му бе намачкано, неугледно… С една дума външният вид на стареца Павлин не беше блестящ. Но при това душата му бе ангелски чиста. Като съкровище, скрито в груб съд, или като перла в груба раковина, ангелската му душа живееше и се окриляваше в старческото невзрачно тяло.
Мили мой приятелю, колко често ние лъжем себе си, когато оценяваме човека по външния му вид! Каква огромна грешка! Така могат да съдят само хора, които са съвсем-съвсем светски, загрубели, материални, които освен външното не са способни да видят нищо друго. А ние се считаме за духовни хора и трябва да сме внимателни да не съдим човека по едната му външност. „Човек гледа на лице, а Господ на сърце“- казва Словото Божие. И особено, когато човек навлезе в периода на своята тиха старост, той започва да живее предимно вътрешен живот. За какво му е външното? Всичко е пустота… А главното е съвършенството на душата и чистота на вътрешното одеяние.
Архимандрит Тихон (Агриков), „У Троицы окрыленные“