Във физиката има закон, който се нарича “втори закон на термодинамиката”. Той се състои в това, че структурната енергия се превръща в хаотична, подобнo на отпадъчна шлака. Този процес на разпад на енергията, нейното превръщане в неконтролируема разрушителна сила, която заплашва да унищожи света, се нарича ентропия. Ако приемем акта на сътворението като отправна точка на енергията, то тогава енергията е притежавала най-голям вътрешен ред и посока. След това следва постепенно угасване и разлагане на енергията и енергията започва да се самоунищожава. Пример за такава ентропия, в познат за нас историческия период, е катастрофалният спад на земното магнитно поле: за 1400 години то е намаляло почти наполовина. Друг вид ентропия е радиацията. И така, по отношение на енергията се наблюдава процес от съвършенство към разпад, от живот към смърт, от ред към хаос. В този смисъл светът постепенно потъва в мрак и безумие.
Ние приведохме пример, за да направим аналогия с духовната сфера на човечеството. Морално и духовно светът деградира, става неконтролируем. Душевната енергия приема заплашителни форми на демонична енергия, културата се превръща в някакъв вид морално самопоглъщане, изкуството – в песен на смъртта. Единственото, което би могло да устои на тлението и разпада на света, е религията и Църквата, като възможност за съприкосновение на крайното, тленното с безкрайното, на временното с вечното, на оскъдняването с пълнотата на вечните божествени енергии. Но и тук виждаме загуби, отчуждение и гаснене.
Църквата е вечна, защо тогава светът усеща оскъдняването на благодатта? В духовния живот настъпва сумрак, който може да се превърне в непрогледен нощен мрак. Хората търсят помощ в Църквата, но малцина я намират. Защо се случва така? Религията е синергия, тя е среща, единство и съчетание на две воли – божествена и човешка, без което благодатта не може да проникне в човешкото сърце. Човечеството е загубило нещо много важно. В Църквата, която винаги обладава една и съща сила, вътрешният съюз на човека с Бога е нарушен, духовното преминава в душевно, човек започва да търси в Църквата не спасение, а утеха, отвличане на вниманието от земните проблеми, сила да се понесе нещастието, чувство за естетическо удовлетворение и т.н.
Но душевните чувства са непостоянни, това не е състояние, а настроение: човек не възприема религията като нов живот, а Бога – като Душата на своята душа. Защо е така? Може ли всичко да се обясни с невежество или преход към външни ритуали? Не, същата вътрешна неудовлетвореност и духовна мъртвост изпитват и хората, изучаващи религиозна литература, и дори самите богослови, при това в още по-голяма степен. Според нас, това разцепление на религията, ако мога да кажа „шизофрения на религията“, идва от разпада на това, което би следвало да представлява единни и неделими частици на златната верига, а именно: истината и любовта, средствата и целта. Те са разделени: любовта се разглежда отделно от истината, а целта – от средствата. Любовта е многостранна, заповедта за милосърдието – широка, а низшите форми на милосърдие зависят от външни причини и обстоятелства. Тук се случва апостасията – истината се потъпква, принася се в жертва в името на любовта, а любовта, отделена от истината, вече не може да съществува, тя деградира, става душевна любов, социална солидарност, това, което напоследък е прието да се нарича хуманизъм.
Най-висшата цел на духовната любов е вечното спасение; извън истината то е невъзможно. Целта на хуманизма е задоволяването на непосредствените потребности и способности на човека. Не е възможно това да се свърже с най-висшата истина. Духовната ентропия на човечеството е лъжата. Тя не е изобретение на съвременността: демонът е наречен в Евангелието лъжец и баща на всяка лъжа. Премъдрият Соломон е написал: „Има много милостиви хора, но ще намериш ли правдив“. Напоследък лъжата е станала толкова глобална, че хората престанаха да виждат и разбират какво е лъжа – точно както плуващата във водата риба не разбира какво е това вода. Лъжата се превърна в начин на живот. Лъжата е съществувала и по-рано, но тогава хората са знаели, че това е лъжа, че лъжата е грях, а сега, ако някой реши винаги да казва истината или да мълчи, ще го сметнат за болен, безумен, в най-добрия случай – за оригинален, подобно на хипи, което от гордост се противопоставя на общественото мнение.
Хората се разкайват за греховете си на изповед, понякога много подробно, а някои интелектуалци толкова дълбоко, че самият Фройд би им завидял със своята психоанализа. Но почти никой не се разкайва за лъжата, която е станала норма на живот; почти никой не разбира, че е дълг на християнина да говори истината; че без истина няма християнство, а само негов душевен сурогат.
Изкушавайки Господа, сатаната Му казал да превърне камъните в хлябове. Господ отговорил, че истинският хляб за душата е словото Божие. Господ отказал да придобие последователи, които търсят в християнството източник на безплатен хляб, тоест които стават християни, заради материалните блага. Съвременните християни не искат да търсят Христос сред скалите и камъните на безмълвната пустиня. От призива на сатаната за превръщането на камъните в хляб се е родил съвременният хуманизъм (и до известна степен неговото чедо – религиозният модернизъм).
Хуманизмът и истината са несъвместими: истината обрича човека на страдание, а хуманизмът, ако и да не отрича бъдещия вечен живот, предпочита да не мисли за него. Струва ни се, че богоотстъпничеството в самата Църква започва с разрушаването на единството между любовта и истината, целта и средствата. Хората са надянали на лицето си маска и Бог не ги разпознава. Загубили истината, те се хващат за лъжата като за земно оръжие; те са станали актьори на любовта. Може ли Христос да бъде там, където се разиграва театър на християнството? Там може да има милосърдие или демонстрация на милосърдие, да се произнасят възхитителни проповеди, да има блясък и външна красота, но където няма истина и Христос не е там.
По-трудно е да бъдеш честен, отколкото милостив: истината може да доведе до раздяла с приятели, до укори от роднини, до загуба на близки, до изгнание и дори до смърт; милосърдието изисква много по-малко – отдаване на част от себе си на другите. Не дори говорим за това, че в наше време „актьорите на милосърдие” успяват да получат повече, отколкото да дадат, отколкото сами могат да помогнат на човечеството.
Грехът и измамата винаги са съществували. Но сега самият морал се променя, а оттам и духа на съвременните християни. Още повече, лъжата се смята едва ли не за мъдрост и богоугодно дело. Човек, който се е примирил с лъжата, не може да почувства Божията благодат в душата си, той може да изпитва само душевна наслада от това, че е направил добро и че е получил похвала за това. Стана неразбираема и заповедта за тайната милостиня: защо трябва да се крие доброто? Не е ли по-добре да се пропагандира чрез пресата и телевизията, за да видят повече хора тази добрина и да се поучат от нея? Само забравяме, че Бог няма да види тази добрина.
Човек, който използва нечисти средства, сякаш забравя за съществуването и всемогъществото на Бога; на всичко отгоре, поставяйки си религиозна цел и използвайки греховни, измамни средства, той счита, че угажда на Бога. Лъжата и злото за слава Божия – това е най-страшното кощунство. Нима може немощния човек да защитава Божието дело, продавайки съвестта си, нима Господ е изгубил силата Си? Девизът: „Целта оправдава средствата” – логично води човека към безбожие. Струва ни се, че съвременните фалшиви социално-църковни движения, които историята на Църквата не познава, са породени от това, че истината е отделена от любовта, а любовта от истината. Ако истината се сравни с бреговете на река, то любовта е потокът, който изпълва коритото ѝ. Ако той пресъхне, тогава никой няма да желае да отиде при празното русло, за да утоли жаждата си, а ако бреговете се отмият, реката би се превърнала в мочурливо и мръсно блато.
Кръстът на Спасителя – това е любовта и истината, съединени с Христовата Кръв.
Архимандрит Рафаил Карелин, „За духовната ентропия“
http://karelin-r.ru/duhov/54/1.html