Човеколюбивият Бог благоволил да устрои такъв порядък, че човекът, отпаднал от Неговата благодат, да бъде обграден от много страхове, различни неприятности, скърби и беди. Той го оставил да бъде обременяван от всичко това, да бъде обезпокояван отвсякъде и нападан даже от самия себе си. Причината, поради която Той устроил този порядък, е предивна, изпълнена с любов и благост. Както някой богат и пребогат човек, имайки възлюбен син, поради голямата си любов към него не иска той да търси нещо настрана или да получава от някой друг потребното за себе си: храна, питие, дрехи, обувки или някакво друго утешение и успокоение, но желае той да получава всичко това единствено от него, своя баща, и така винаги да бъде край него и да се успокоява на коленете му; и ако се случи така, че този син избяга от него и поиска да получава потребното за себе си от някой друг, бащата устройва всичко така, че синът или да не намира нищо никъде, или да го намира с много труд и пот; освен това той казва на всички, намиращи се под негова власт, когато видят сина му да се скита далече от него, да го гонят и да му причиняват всякакви неприятности, така че той и да не иска, по неволя, да се върне при него, горещо обичащия го баща, не намирайки никъде покой; по същия начин постъпил и Бог с отпадналия човек, като устроил той никъде да не намира покой в този живот и в нещата от този свят, и чрез това да бъде принуден отново да се върне при всеблагия Бог, Господ и Владика на всичко, Промислител, Успокоител, Изкупител и Спасител, и винаги да бъде при Него, та така и човекът да намира успокоение, и Бог, неговият Отец, имайки сина при Себе си, да се радва за него.
Преди престъплението човекът пребъдвал в пълно щастие, имал всяко утешение и живеел във вечна радост в рая, без скръб и печал, дори без да знае какво е печал. Но самозабравил се поради такова велико щастие, той стигнал до пожелаване на това, което надвишавало неговата мяра и сили, поискал да бъде Бог, по внушение на дявола. Затова веднага, щом се опитал на дело да постигне невъзможното за него, той изгубил великото щастие и успокоение, което имал, станал беден и стигнал до толкова голяма нищета, колкото голямо богатство имал преди, като по този начин получил наказание за възгордяването, дръзнал да се реши на такова велико и важно дело: като че се преситил от щастието, което му дарувал Бог, и отхвърляйки го, пожелал висшето.
Като обеднял толкова много, той предприел големи трудове и грижи, но и при това не намирайки потребното толкова, колкото му се иска, той ту бил измъчван от скръб, печал и униние, ту употребявал големи усилия, за да постигне доволство и обилие, отхвърляйки измъчващата го тежест на оскъдността. По тази причина един ставал крадец, явен или таен, друг – разбойник, насилник, отнемащ чуждото, трети – користолюбец, неправеден, лъжец; оттук се породили завист, предателство, клевета, враждуване, спорове, съд, лъжа, клетвопрестъпничество, убийство. Забравили и Самия Бог, Който в настоящия живот като временно наказание определил бедност, заслужена от човешкия род за престъплението на Адам. Действайки така, те, може да се каже, вървят против Бога, когато на всяка цена се стремят да станат богати и да имат всичко в изобилие, независимо от Божията присъда за оскъдност в настоящия живот. Станали богати, те се явяват горди и тщеславни. По-нататък какво ще последва? Ето какво: Бог се противи на гордите и последните от тях ще отидат там, където е попаднал отстъпникът от Бога – дяволът.
И така, относно оскъдността във всичко, трябва да знаем, Бог справедливо ни я е наложил като временно наказание, и затова нека я претърпяваме с благодарност, за да привлечем върху себе си добросърдечието, милостта и грижата на Бога.”Защото Господ наказва, когото обича”, за да се смири с наказателна оскъдност и да бъде далеч от гордостта, „бичува всеки син, когото приема”(Евр. 12:6), с болести и скърби, за да го привърже към Себе Си и винаги да го има до Себе Си, и за трудовете и подвизите, носени с благодарност, да го увенчае с венеца на търпението и да го направи син, приятен на Него. Адамовото престъпление последвало не от нещо друго, но от това, че той имал всички блага в изобилие без труд. Затова Бог за престъплението определил с пот на лицето да ядем хляба си, докато умрем. Ако в настоящия живот на всички хора е наложена оскъдност като естествено временно наказание, то опитващият се с всякакви неправди да избяга от него, ще попадне под вечно наказание. Защото избягването на оскъдността в настоящия живот едва ли е възможно без грабеж, неправди и користолюбие; освен това щастието и богатството естествено пораждат гордост, източник на всеки грях; а над гордия, стремглаво хвърлил се долу, взема власт срамотата, тоест над него започват да господстват плътските страсти – плод на неговото неразумие и на развратяването на здравия разум в него.
Затова християнинът, който по всякакъв начин се опитва да избегне оскъдността, очевидно не иска да бъде никакъв християнин; защото истинският християнин не може да бъде такъв без лишения и нужди. Синът Божий и Бог, станал човек, за да възстанови човешкото естество, не благоволи веднага да отмени първото наказание, тоест нуждата във всичко и оскъдността, и смъртта, наложена на Адам и нашия род за престъпването на заповедта; защото това, че ще ядем хляба си с пот на лицето, и това: „пръст си и в пръст ще се върнеш”, пребъдват и завинаги ще пребъдват в нашия род до свършека на света. Но какво е направил и какво прави нашият Господ Иисус Христос? Това, че вярващите в Неговото въплътено домостроителство прави причастници на Своята сила, като Бог на силите, и на Своята премъдрост, като Бог на премъдростта, и чрез това, без да отменя на дело първото определение, го отменя с това, че отнема от силата му, въодушевявайки вярващите благодушно да понасят всякакви лишения и скърби, като Сам пръв ги е издигнал до безславната смърт на кръста и е станал за нас образец и пример в това. Вследствие на това виждаме, че и Апостолите, и всички истински християни, приемайки от благодатта на Христовата сила, с радост понасят всякакви скърби и изкушения и принасят на Бога достойни плодове с велико търпение. Затова нито мъчениците молели Христос да ги избави от терзанията и мъченията, нито подвижниците търсели освобождение от трудовете и усилията на подвижничеството, но и едните, и другите Го умолявали само да им дарува търпение, за да се подвизават в подвизите на мъченичеството и подвижничеството и да получат в бъдещия живот награда за труда си.
И така, за всеки благочестив човек са неизбежни скърбите, утесненията и лишенията; и това не е за ущърб, а за усилване и извисяване на неговото благочестие. Докато някой не изпита изкушения, не може да разбере и да познае скритата в тях сладост и сила за живот по Бога. Когато ги изпита и познае това, не може да не благодари на Изкупителя не само за това, че го е освободил от тях, но и за това, че му е дарувал да го изпита чрез тях. Неизпиталият изкушения бива неизкусен в живота и не така усърден в богоугаждането. А изпиталият ги и освободил се от тях гори духом по Бога и всеусърдно му благодари. Разбира се, има усърдни по Бога и благодарни и от тези, които не изпитват изкушения, но не с такъв жар, както тези, които ги изпитват и се избавят от тях. Затова твърде потребно и спасително за християнина е да среща изпитания, тесноти и лишения, да познае върху себе си помагащата сила Божия и да благодари на Бога от цялата си душа, с цялата си мисъл и с цялата си сила. Който живее спокойно и няма изкушения, е подложен на две недобри неща: първото, че не е така усърден по Бога и не Му благодари от цялата си душа, а второто, че умът му неизбежно се предава на суетни грижи. Може би и Адам не би се прелъстил така лесно, не би послушал злия съвет на дявола и не би поискал да бъде Бог, ако по-усърдно беше благодарил на Бога, когато бил обграден от онова велико успокоение и неизказана радост. Така за нас, колкото е необходимо да дишаме въздух, толкова е необходимо да благодарим на Бога в самите изкушения, скърби и лишения, на които се подлагаме, вървейки по пътя на богоугаждането. Да благодарим на Бога и ние братя мои, за всичко, и безропотно да претърпяваме всяко изкушение и скръб, в Христа Иисуса, нашия Господ, на Когото слава вовеки. Амин.
Из “Св. Симеон Нови Богослов, Творения, Том 1, Славянобългарски манастир Св. Вмчк. Георги Зограф”