Ние, сестро моя, когато дойдохме на Света Гора, не се затворихме, както обикновено правят мнозина, в една келия, а почнахме да търсим, да зовем, да плачем. Не оставихме нито хълм, нито дол, търсейки непрелъстен наставник, за да чуем думи на вечен живот, а не празни и суетни. Така че не остана нито един старец пустинник, от когото да не получим поне капка полза.
Един от тях, деветдесетгодишен, ни разказа, че живял на един връх седемнадесет години. Удряли го мълнии и разкъсвали дрехата му. А той проявявал пределно търпение.
Друг ни разказа, че дал антидор на голи свети подвижници, които били невидими.
Трети – че ги причастявал, служейки посред нощ.
А един друг беше руснак и живееше от години на върха. На всеки десет години идваше оттам и се срещаше с друг пустинник. И ни каза, че го чакал там, където бяхме сега. И ние също щяхме да го видим. Но изглежда той беше умрял в пустинята.
Всички те благоухаеха като свети мощи.
И когато чувах това, огънят в мен се разгаряше още повече. Така че аз питах как се хранят, как се молят, какво са видели, какво са разбрали, какво виждат, когато умират.
Един видял света Богородица, друг – Ангели, когато душата им излизала. И сега се случва това. Предисмъртта си виждат видения, за да ги прибере Бог с мир.
Ето защо, щом чуех нещо такова, веднага тичах с жажда да видя и да чуя какво ще говорят, когато почнат да умират. И от тези светии получих чин и устав как да вървя в живота си. Те ме наставиха. А аз не казвам нищо от себе си.
Знаех и келията на този старец, за когото казвате, който беше калайджия, сладкар и ловеше риба – отец Неофит, който правеше енголпия, както и много други отци. Но аз гледах, къде има живот. Къде мога да придобия полза за душата си. Защото съкровищата ще се върнат в съкровищниците на Бога и ще настъпи глад, когато няма да се чува словото Божие. Светилниците угасват. И ние вървим в тъмнината пипнешком. Слово за това как да се спаси човек, рядко се чува. Само сплетни и осъждане. Всеки иска да учи другите. Рядко някой посвещава живота си в изпълнение на Евангелието, продължавайки преданията и живота на отците. Има голям страх от изкушенията и прекомерно самохвалство на думи.
Но да оставим околните, благословена старице. Всеки от тях, както живее, така и говори. Така виждат, така говорят. Всички са прави.
Когато някой изгуби своя път поради това, че се е отклонил и не знае друг път, иска всички да вървят така, както върви той. Ако някой му каже, че има и друга пътека, по-кратка, той ще отговори: “Ти си се прелъстил! Друг път няма.” Защото не го знае. Затова е прав. Това, което вижда и което мисли, това казва от себе си и така съди…
Препоподобни Йосиф Исихаст
Из „Писма до монашестващи и миряни“