Начало Духовен животДуховното ръководство Пак трябва да говориш

Пак трябва да говориш

от Сретение.Бг

Някой ми е дал нещо. Отварям го. Нямам право да го дам на никого. Изглежда незначително, но има голяма стойност. Какво ли е, питам се? Една драхма.

ЕДНА ДРАХМА!

Нашият Господ Иисус Христос ми дарува да се родя в Православната Църква.
Господ Иисус Христос ми дарува да се родя от православни родители.
Господ Иисус Христос ми даде и нещо още по-голямо: въпреки цялото ми недостойнство, да бъда проповедник на Православната Църква.
Бог ми даде и още повече: да проповядвам ето вече цели тридесет години.

Славя и благославям Господа за голямото Му благоволение към мен. Има обаче моменти, когато умът спира, езикът заеква, сърцето бие силно. Има моменти на агония. Моменти, в които проповедникът на Евангелието, който има поне малко съвест и живее във времето на едно демонизирано поколение, се колебае.

Повярвайте ми, честно ви казвам, точно сега не бих искал да бъда на този подиум. Бих искал да отида някъде далеч, извън светския Вавилон. Бих искал да имам криле на Ангели и Архангели, големи криле и да отлетя в някой ъгъл на Света Гора, където да се затворя веднъж завинаги. Да не чувам смиреното си име в нито едно кътче на Гърция, да оплаквам греховете си и ако ми остане време, да оплаквам и греховете на народа си.

Бих искал, скъпи мои, да приложа мъдрото слово на светителя Григорий Богослов, който казва: „Нужно е да се обърнеш към себе си и към Бога”.

Бих искал да повторя и думите на псалма:  Кой би ми дал криле гълъбови? Аз бих отлетял и бих се успокоил! (Пс. 54:7).

Но аз не го правя. Оставам тук, залепен за земята, за материята. Заседнал съм тук в Атина, в столицата. Защо? Защото винаги, когато помисля да прекъсна писмената и устната си проповед и да се оттегля след около вече трийсет години служение, за да оплача греховете си и греховете на народа си, усещам горяща жарава в сърцето си, която ме изгаря и не ми позволява да мълча. Горящ въглен е моята съвест. Горящ въглен са любимите ли читатели. Горящ въглен са любимите ми слушатели. Ако понякога замълча, виждам как един чрез писма, друг по телеграф, трети устно, един нежно, друг строго ме призовават на мястото ми. И какво ми казват:

– Защо не говориш?

 Е, не съм мълчал. От тридесет години тръбя в гръцката си родина в градове и села, по хълмове и долини, високи и превисоки планини, в който и най-далечен край да бие някое гръцко сърце, не съм спирал да проповядвам Словото Божие.  Не съм мълчал, говорил съм.

-Но пак трябва да говориш!

 Писал съм.

-Пак трябва да пишеш!

Добре тогава. Когато видя такава ревност у благочестивия гръцки народ, когато видя, че има един остатък (Рим. 11:5),  благословен остатък, който продължава да вярва в православния ни духовен опит и във вечните ценности,  когато видя това,  не мога да направя нищо друго, освен да остана в този прах, да се кача на този амвон и да проповядвам истината, тъй както я чувствам дълбоко в сърцето си. Истината – не лъжовна и непокварена. Истината, заради която се оцвети в червено хълма на Голгота. Истината, която казва: подвизавай се до смърт за истината и Господ Бог ще надвие за тебе (Сир. 4:28).

Ето, вие отново ме доведохте на този подиум.

Колко щастлив бих бил да видя младите на тази трибуна да проповядват словото Божие…

Флорински митрополит Августин Кантиотис

0 коментар
0

Още по темата