Няма нищо по-приятно в Божиите очи от нашето покаяние. Това виждаме от притчата на Христа за блудния син. Знаем и с каква трогателна любов се отнесъл Господ към покаялата се блудница в дома на Симон Фарисея. Заради покаянието благоразумният разбойник се удостоил да влезе заедно с Христа в рая. Заради покаянието Господ не само простил на апостол Петър греха на неговото отричане, но след Своето Възкресение на него пръв се явил измежду всички апостоли.
Естествено на Бога е угодно само нашето истинско покаяние. А то е истинско тогава, когато не се връщаме към предишните си грехове. Колко е жалко, че такова покаяние рядко се случва сред нас. Ние така сме се сродили със своите грехове, че за нас е станало навик да им се отдаваме, а навикът е втора природа. Наистина ние съзнаваме своите грехове и се съкрушаваме за тях, но след изповедта отново се връщаме към тях и по този начин продължаваме да живеем без истинско покаяние до самата си смърт. Затова в задгробния живот ни очаква вечна адска смърт.
Сред нас има и мнозина, които не съзнават никакви особени грехове и когато идват на изповед, се затрудняват да кажат дори няколко думи за своята греховност, като не знаят за какви грехове да се каят.
А между другото тези хора грешат постоянно с егоизъм, тщеславие, осъждане, завист, гняв, нарушаване на поста, разсеяност в молитвата, срам да се молят преди хранене, отсъствие на страх Божий, лъжа и клевета, непочтително отношение към по-възрастните, към пастирите и архипастирите, и даже към авторитета на светите Отци на Църквата.
Грешат и с много други грехове, но преди всичко с неосъзнаване на своите грехове. И тъй като всички тези грехове не се осъзнават от тях, те остават неразкаяни и следователно смъртни. Веднъж попитали свети Макарий Велики кой грях се нарича смъртен. „Този – отговорил той, – който остава неразкаян.“ О, ако имахме духовни очи, тогава щяхме да осъзнаваме своята греховност и по този начин бихме могли да избегнем неразкаяността, която ни довежда до вечна духовна смърт с нейните безкрайни адски мъчения.
За съжаление сред нас има много и такива, които въпреки че съзнават своите големи грехове, не се съкрушават за тях, а напротив, оправдават себе си, казвайки: “Всички живеят така, целият свят живее така“. Как би следвало тези нещастни и загиващи хора винаги да помнят думите на св. ап. Яков: “Прелюбодейци и прелюбодейки! Не знаете ли, че приятелството със света е вражда против Бога! Който, прочее, поиска да бъде приятел на света, враг става на Бога“ /Иак.4:4/.
Не на грешния и прелюбодеен свят трябва да подражаваме в своя живот и не на всички хора, а само на малцина: “Бъдете ми подражатели – казва св. ап. Павел, – както аз съм на Христа“ /1Кор.4:16; срв. Фил.3:17/. А Господ Иисус Христос иска от нас да подражаваме на Самия Бог, когато казва: “Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ /Мат.5:48/.
Ако грехът, неосъзнат от нас и неразкаян, се смята за греховен, то колко ли голям е грехът, осъзнат от нас, за който ние не само не се каем, но се и оправдаваме?! Така извършваме дързък грях. Така се самоутвърждаваме в своята горда и зла воля и наистина извършваме сатанински грях, заради който в бъдещия живот ще споделим участта на сатаната и неговите зли духове.
Към най-големите грешници трябва да причислим и онези, които съгрешават против православната вяра. В каквото и да се разграничаваме от Православната църква, ние попадаме под анатема по думите на ап. Павел, който казва: “Но ако дори ние или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде“ /Гал.1:8/. А колко хора ще се намерят сред нас, които мислят по начин, различен от учението на Православната църква: за бесовете, за Ангелите, за постите, за мощите, иконите, светите угодници Божии, за монашеството, за Свещеното Писание на Стария Завет, за бъдещия задгробен живот, вечните мъчения и вечното блаженство. Трудно е сега сред православните да се намерят такива хора, чиято вяра изцяло да съвпада с вярата на Православната църква. И тъй като хората под влияние на научния прогрес извънредно са се възгордели, то покаянието, особено в областта на вярата, за тях е станало почти недостъпно.
А между впрочем грехът срещу православната вяра е най-опасният и гибелният. Затова тези, които умират без покаяние за този грях, изпитват в ада много по-тежки мъки от всички останали грешници.
И така, свързани с тежки грехове, ние живеем без истинско покаяние, тъй като не оставяме своите страсти и пороци и не отстъпваме от своите заблуждения. Ето защо Господ още по времето на земния живот ни наказва с големи нещастия и дори с внезапна смърт без покаяние. Ето какво огромно зло произлиза от нашата неразкаяност.
Затова нека обикнем покаянието. Да подражаваме на апостолите и светиите, чиито живот е бил един непрестанен покаен подвиг. Да използваме за това настъпващия Велик пост. Нека той постави за нас начало на пътя на истинско покаяние за нашето обновление.
Наистина този подвиг е много труден, по-труден от подвига на целомъдрието, на поста и всички други християнски подвизи, тъй като изисква от нас да сломим своята гордост, да оставим предишния живот и да станем нова твар в Христа.
Но покаянието, като най-трудно, се явява най-угодният подвиг, в който Господ ни дава Своята особена помощ. Затова, възлюбени, да не се страхуваме от него. Само в началото той ще бъде за нас тесен и трънлив, а след това покаянието ще се яви за нас леко и благо бреме Христово, тъй като Господ поради нашата спасителна решителност към покаяние ще ни дава Своята дивна благодат. Няма да ни оставят в това спасително дело и Пречистата Божия Майка, нашият Ангел-пазител и всички светии.
Но да не забравяме, възлюбени, че само тогава Господ ще излее над нас Своята милост в делото на нашето покаяние, ако ние проявим милост към своите ближни, за които ни говореше днес св. Евангелие с думите на Христа: “Защото ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви“ /Мат.6:14-15/. Ако ние не прощаваме на ближните си техните съгрешения срещу нас, то и Господ няма да прости нашите съгрешения. Тогава както и да се каем, нашето покаяние няма да бъде истинско, Господ няма да го приеме и ще бъде за нас не милостив Отец, а страшен и наказващ Съдия.
Ето защо Православната църква, грижейки се за нашето спасение и желаейки да ни подбуди към покаяние, е установила за своите чеда обичай в Неделя на прошката, след вечернята, да измолват един от друг прошка.
Всяка година ние с вас сме изпълнявали този свят обичай. За това добро християнско дело сме се събрали и сега. Затова ви умолявам преди да поемете подвига на покаянието, да изпросите един от друг прошка.
Слово на архиепископ Серафим /Соболев/ на вечернята на Неделя Сиропустна в Руската църква „Св. Николай Мирликийски Чудотворец“, София, 1925 г.