Как следва да се отнасяме към Тайнството Изповед? Каква е науката на покаянието? Първото действие на достойната изповед е изпитването на сърцето. Обикновено, неопитните в духовния живот не виждат нито множеството си грехове, нито тяхната гнусота. „Нищо особено не съм направил, съгрешил съм както всички други – само с малки грехове, не съм крал, не съм убивал“ – така обикновено говорят. А самоувереността, безчувствеността, раздразнението, човекоугодието, слабата вяра, недостатъчната любов, малодушието, ропотът, унинието – нима това са малки грехове? Нима някой може да каже, че достатъчно силно вярва в Бога, че любовта му е съвършена, че обича всеки човек като брат в Христа, че е достигнал кротост, смирение, пълно безгневие? С какво друго да си обясним нашата самоувереност на изповед, ако не с окаменялото ни безчуствие, с хладната мъртвост на сърцето, с душевната смърт, която приближава и телесната? Защо светите отци, оставяйки ни покайни молитви, са се считали за първи измежду грешниците и с искрена убеденост са викали към Сладчайшия Иисус: „Никтоже согреши на земли от века, якоже согреших аз, окаянный и блудный“? А ние сме убедени, че при нас всичко е благополучно.
Вниквайки в душата си, е нужно да се постарем да различим основните грехове от производните. Например разсеяността на молитва, невниманието в храма, нежеланието да четем Свещеното Писание. Не произтичат ли тези грехове от маловерие и слаба любов към Бога или от леност и нерадение? Хубаво е, че забелязваме в себе си своеволие, непослушание, самооправдание, нетърпене на упреци, упорство, но още по-важно е да открием връзката им със самолюбието, високоумието и гордостта. Ако ние забележем в себе си прекалена загриженост за нашата външност, за обстановката у дома и прочие, не е ли това признак на тщеславие? Ако прекалено присърце приемаме житейските неудачи, тежко понасяме разлъката с близки, безутешно скърбим за починалите, то не показва ли това неверие в Божия Промисъл?
А има още едно средство, което ни води към осъзнаване на собствените грехове – да си спомним в какво обикновено ни обвиняват хората, особено живеещите редом с нас.
При изпитване на сърцето е необходимо да не изпаднем в прекалена мнителност и дребнава подозрителност към всяко негово движение; поемайки по на този път може да загубим чувството да различаваме важно от неважно, оплитайки се в дреболии. В този случай светите отци съветват временно да оставим изпитването на душата си и да преминем към проста духовна диета, при която с молитва и добри дела да опростим и проясним душата си.
Подготовката за Изповед се заключава не само в това да си спомним или даже да запишем своите грехове, а в това да осъзнаем вината си, да доведем покайното си чувство до сърдечно съкрушение и ако е възможно, да пролеем покайни сълзи. Ето защо сълзите на изповед са толкова важни. Те смекчават окаменението на сърцето и отстраняват главната пречка за покаянието – нашата самост. Гордите и самолюбивите не плачат. Не могат да плачат и тези, които не прощават на ближния, които таят в сърцето си злост и обида, обвинявайки другите и оправдавайки себе си. Какво щастие е да имаш сълзи на покаяние! Те се дават на смирените грешници.
На изповед не бива да се срамуваме от сълзите, които оросяват нашето лице. Светите отци учат да не очакваме въпроси от духовника, но сами да изповядаме своите грехове, без да се срамуваме, без да скриваме или умаляваме тяхната тежест. Необходимо е да говорим точно, без да прикриваме конкретния грях зад общи фрази като например „Съгреших против седмата заповед“. Особено трудно на изповед е да избегнем съблазънта на самооправданието, опитите да обясним на духовника „смекчаващите обстоятелства“, посочвайки други хора, „съдействали“ за извършване на греха*. Всичко това е признак на самолюбие, на отсъствие на дълбоко, лично покаяние.
Случва се и каейки се в някакъв грях (например гняв или спор), изповядващите се неволно да се въвличат в осъждане на други хора, извинявайки себе си и обвинявайки ближния. Това е лъжовно покаяние, лукаво, лицемерно, противно на Бога.
Признак на искрено покаяние е чувството на лекота, чистота, неизяснима радост и дълбок мир. Разкаянието няма да бъде пълно и полезно, ако каещият се не вземе твърдото решение да не се връща повече към изповядания грях.
Възможно е с времето усилената строгост към себе си, обостреният страх от греха да създадат илюзия, че греховете ни са се умножили и усилили, и душевното ни състояние вместо да се подобри, се е влошило. Но Господ, по Своя дивен Промисъл, често закрива очите ни за нашите успехи (в духовно отношение), за да ни защити от най-злия враг – тщеславието и гордостта.
Често се случва, грехът да остане, но редовната изповед и Причащение със Светите Христови Тайни значително да отслабят неговите корени. „Не се ужасявай, – говори преп. Йоан Лествичник – дори и всеки ден да падаш, не отстъпвай от Божия път, но стой на него мъжествено и без съмнение Ангелът, който те пази, ще зачете твоето търпение.“
Архимандрит Тихон (Агриков), „У Троицы окрыленные (Воспоминания)“
______________________
* За това говори и иерей Даниил Сисоев: „Mного често на изповед хората се оправдават: „Предизвикаха ме да направя това, принудиха ме да направя онова“, а би следвало да казват: „Разреших си да осъдя, разреших си да упрекна, разреших си да се разгневя, да преям и т.н.“ Относно поста – „много рядко енориашите искат благословение да усилят поста, много често – да го облегчат“.