Скритите и неизповядани грехове са подобни на мишки, прогризващи корените на добродетелите ни, ако ги имаме. И вместо тях в нас израстват пороци с всичките им злощастни последици за тукашния и тамошния ни живот. Тук те тровят живота ни и ни отчуждават от Бога, а след гроба самите ни дела ще ни обвиняват като жестоки демони в деня на Съда. И не ще можем да се избавим от тях, както казва свети Ефрем Сирин.
Добрите ни дела ще бъдат сякаш добри ангели, а лошите дела – сякаш лоши ангели. Ще се залепят за нас и ще кажат: „Твои сме“, „Ти ни извърши“! И ако лошите ни дела са повече, ще погинем. А ако добрите ангели са повече, ако добрите дела са повече, Бог ще ни помогне и на везните на Неговата справедливост и Неговата любов ще бъдем освободени от наказанието, от осъждането, за което Свещеното Писание постоянно ни говори.
Греховната ни природа ни склонява да скриваме греховете си, но се намесва и врагът дявол, за когото свети Йоан Златоуст казва, че крие от хората срама, когато искат да съгрешат. А след като извършат грях, пак той – врагът дявол, им напомня, че трябва да се срамуват от извършеното от тях, за да няма съблазън за духовниците им, пред които трябва да изглеждат почтени и благоразумни. Но, братя християни, подобно мнение е огромна грешка и голяма заблуда, защото трябва да се срамуваме от хората и да се боим от Бога, когато извършваме грях, а най-добре -преди да извършим грях, а не след като го извършим. Защото какъв срам може да има, когато искаш да се избавиш от болест и се показваш пред лекаря такъв, какъвто си, желаейки да се излекуваш? Какъв срам може да има, ако искаш да умиеш душата си от нечистота, да спреш да служиш на дявола и да започнеш да служиш на Бога?
Нима великият пророк Давид се лиши от чест, когато в псалом 50 изповяда публично греховете си, или свети апостол Павел, или блажени Августин, или Мария Египетска и други големи грешници, които публично се признаха за големи грешници и изповядаха греховете си? Напротив, те са велики пред всички хора и са свети пред Бога именно благодарение на мъжеството и искреността, с които изповядаха прегрешенията и беззаконията си.
За да донесе действително изповедта ни чистота и вътрешно душевно обновление, преди да отидем на изповед, е нужно да се подготвим. Как да се подготвим? Някои от вас знаят. Даже има специални ръководства и въпросници, в които са изброени множество грехове, извършени от различни хора. Като ги четеш, осъзнаваш, че си извършил някои от тях, и записваш на лист хартия тези, които са и твои. И понякога се събират по четири и даже осем големи страници.
А когато отидеш неподготвен, ти се струва, че не си извършил нищо греховно. Виждаш в какво са се изразявали тези грехове — този ситен и мръсен прах, който се утаява върху душата, — когато ги събираш от ръководствата-въпросници или от собствените си размисли за живота си, и тогава си даваш сметка колко си грешен пред Бога.
Светии, хора, които били свети и вършели чудеса, преди смъртта си (понеже били известени за нея) се молели Бог да им удължи живота с още няколко дни, за да могат да се покаят, понеже ясно виждали делата си до най-малки подробности. А ние, ако не сме убили никого, ако не сме откраднали някакви много скъпи и големи неща, ако не сме били подсъдими на шумни съдебни процеси … вече не сме грешни!
Но греховете ни са голямо множество, много са чести и много лесно полепват по душата ни – като въглищен прах и дребни въглищни частици в мина, наслагват се една върху друга, и не усещаме колко черни са лицето, ръцете, тялото ни. Едва когато се умием, виждаме каква чернилка се стича от нас. Такива са и греховете, които се натрупват във вътрешното ни естество и от които е нужно да се избавяме.
Ето защо е добре преди изповед да правим такъв преглед на греховете, да го имаме под ръка, защото врагът дявол прикрива греховете от нас: „Този ли? Ами всички вършат този грях!“. Например, ако жена прави, простете ми, аборт — то: „Всички правят аборти“. Ако вършат други окаянства, колкото се може по-гнусни и тайни – „всички правят като мен“.
Но там, на Съда, всеки ще отговаря лично за себе си, независимо от останалите. Така че нека се вглъбя в себе си, да видя в какво се състои моята собствена грешка, да я призная с плач, да реша никога повече да не я извършвам, иначе тя няма да ми бъде простена.
Освен това преди изповед, братя християни, ще е добре да се помирим с враговете си. Защото съществува тиха омраза между семейства и приятели, между бивши приятели и по-големи групи от хора. И тази омраза трае дълго време. Ходиш да се изповядваш, но врагът те мрази и ти го мразиш, постоянно си в диалог с него и не можеш да се молиш да ти бъде простено, понеже сам не прощаваш. Ето защо преди изповед е изключително нужно да се помирим с всички, с които сме скарани.
Преди изповед е нужно и да се молим на Бога. Да се молим да ни даде дух на умиление, покаяние, защото често не осъзнаваме, че сме грешни. Без такова вътрешно покаяние изреждаме някакви неща просто така… формална изповед. Тя не е целебна за нас… Така че преди изповед трябва да просим такова умиление, този Божий дух, тази благодат, за да ни бъдат опростени прегрешенията – или да се молим по молитвеника, или сами да просим Божията Помощ да можем да влезем в себе си и да осъзнаем собствените си грехове.
Братя християни, когато стоим пред аналоя, нека не се обръщаме към тези два врага – страха и срама. Идва вярващ и иска да се изповяда, но го е срам, притеснява се да каже греховете си. Даже има такива, които ходят при няколко духовници, казват пред един част от греховете си, пред друг — друга част, за да изглеждат по-малко виновни. Братя християни, изповедта е действителна и полезна за нас, когато отиваме именно с цел там да се умилим* и се умиляваме не пред свещеника, не толкова пред него, а пред Съдията, какъвто е Спасителят Христос. Той невидимо е сред нас — между вярващия и духовника стои сам Спасителят Христос, Който приема изповедта ни, на Него се изповядваме, и Той ни прощава. Ние (свещениците) сме само посредници между вас, вярващите, и Спасителя Христос.
Ето защо, когато говориш с пълно разкаяние, говориш на Него, молиш Го да ти прости. И Той наистина ти прощава, ако вижда изливане на душата, дълбоко разкаяние на цялото ти същество.
Защото духовникът е вързан с тайната на изповедта, той не казва на никого какво е чул от каещия се, изповядващия се. Съществуват сурови наказания за духовника, стигащи дотам, че на един духовник, който разказал нещо от изповед, му отрязали езика. В църковните канони, които вече са на две хиляди години, има най-различни наказания (ограничения), така че да бъде спазвана тази тайна на духовничеството, тайната на казаното само между вярващия, духовника и Иисус Христос, нашия Спасител, прощаващ греховете ни.
Архимандрит Софиан (Богиу)
Из книгата “Да виждаме Христа в живота си”, изд. Православно Отечество
*Когато говорим за умиление, трябва да помним, че в аскетическата литература не се има предвид съвременното значение на тази дума, тоест “нежно чуство, породено от нещо затрогващо”, а по-скоро смирение, желание да бъдеш утешен. “Истинското умиление е болка на душата, която не се превъзнася и не си позволява никакво утешение, а ежечасно си представя само излизането си от този свят и очаква утешение като прохладна вода от Бога, утешаващ смирените монаси” (Лествица. Слово 7).