Когато отидохме при о. Никифор, той ни попита: „Деца мои, как се молите?“ Казахме му някакви, емоционални, импровизирани молитвички. И той ни каза: „Не така, деца! Да казвате „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“ „Пресвета Богородице, спаси ме!“, „Богородице Дево“, „Достойно есть“, но преди всичко да имате покаяние и след това да се молите.“ Никой никога не ни каза какво е това покаяние, никога не чухме, че съществува молитва на ума, че съществува броеница, че съществува молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“. Научихме го от този прокажен човек, почти сляп, почти парализиран, отец Никифор.
***
Да споделя още нещо много хубаво. Когато отново о. Евмений влязъл веднъж в стаята на свети Никифор, го намерил да се моли и да казва покайна молитва:
– Христе мой, прости на мен, лъжеца! Христе мой, прости на мен, блудника! Христе мой, прости на мен, крадеца! Христе мой, прости ми на мен осъждащия, злословeщия, гневливия, който огорчавам ближните си!
О. Евмений нищо не казал. На другия ден, когато се хранели заедно, му казал:
– Геронда, вчера те чух как се молиш. Каква бе тази молитва, която отправяше?
– Това е покайната молитва.
– Добре, геронда, не е ли крайност? Кога свари? От 16-годишен си прокажен, кога свари да блудстваш? Кога свари да откраднеш? Кога свари да убиеш? Защо казваш тези неща?
– Защото, детето ми, може да не съм ги извършил, но ги помислих! И в Евангелието Христос ни казва, че дали с мисли, с думи или с дело, е почти едно и също. И ние познаваме един светец като свети Антим, който бе по-строг с нас. Затова е добре в молитвите ни да обвиняваме себе си.
Само така човек стига до покаяние, което го води до милосърдие, милосърдието го води до състрадание и състраданието до святост. Няма да чуете светец, който нямал покаяние, милосърдие, състрадание към своя ближен. Свети Никифор ни поучава на това.
Свети Никифор Прокажени, aвтор: Неофит, митрополит на Морфу