Да надзърнем поне за няколко мига в особения вътрешен свят на владика Николай и да видим какво има там.
Владика Николай бе изключително дълбоко вярващ и проникновено религиозен. Вярата му в Бога не се поддава на определяне със сухи формулировки и никакви философски дефиниции. Това бе жива вяра в Живия Бог, Който непрестанно е толкова близо до човека, че е трудно да бъде изразено с човешки език. Представяше Бога като по-близък до човека от въздуха край него, като по-близък от тялото ни. Представяше Го като Живеещ в най-съкровените недра на душата ни. И навсякъде в природата – от най-малката частичка на прашинката до огромните явления, владика Николай виждаше и съзерцаваше Бога. Постоянното усещане на Божията близост се изразяваше при него най-вече в молитва.
За мнозина молитвата е празен звук, формално извършване на култ. За владика Николай тя бе свещен химн в чест на Държащия всичко във всемогъщата Си премъдра и блага десница. Молитвата е жива беседа на човека с Бога за това, което за него е най-ценно от всичко на света и в цялата вечност. Ето защо често заварваха владика Николай да се моли. В стаята си той с велико усърдие отправяше молитви и изчиташе служби. А в някои негови записки има интересни бележки как по време на молитва се противопоставял на човешки слабости.
Владика Николай – този рядък молитвеник, ни е разказвал колко много се борил със себе си, приучвайки се към молитва. И наблюдавайки го в продължение на много години, видяхме голямата му борба със себе си. Като страж, стоящ на опасен пост, той бдително оглежда навсякъде и всичко случващо се наоколо. И така от година на година великият иерарх внимаваше в себе си и бдеше. Дори само да си я представим в мислите си, огромната му вътрешна борба смайва.
Ще посочим няколко бележки с мисли на владика Николай за молитвата: „Нямах достатъчно покаяние при молитвата… Имах подтик към покаяние, но не в достатъчна степен… Четох Покайния канон. Вълнение докато четях канона… При четенето ми липсваше добро разположение… Молих се по-искрено и по-топло от миналия път…“ Тези кратки бележки отварят вратичката към живота, протичал дълбоко в душата му. Свидетелстват за голяма сила и чистота на духа. Тук са отбелязани с най-малки подробности неща, които за мнозина дори не съществуват и изцяло убягват от вниманието им.
Владика Николай се молеше не само в килията. Може да се каже, че се молеше навсякъде. Молеше се на път към храма или семинарията. В хубаво време се разхождаше по безлюдна алея, а устните му шепнеха нещо; погледът му бе съсредоточен върху нещо вътре в него. Спираше, съсредоточаваше се върху някаква невидима вътрешна точка. Молеше се и разхождайки се из манастирското гробище.
Много пъти съвсем неочаквано съм го срещал и съм го заварвал на молитва. Добре помня тези мигове. Например стоеше зад китен люляков храст, почти незабележим в сенките му. Слънцето обливаше с лъчите си земята. Чистият кристален въздух трептеше. Наоколо бе тишина. Природата сякаш извършваше богослужението си. И ето че сред това служение на природата стоеше с беловласа глава и Божият служител и принасяше славословия и благодарствени молитви към Този, Който мъдро е създал всичко и е толкова близо до нас, чието дихание се усеща във всяко на дребно храстче, листенце, тревичка, ухайно цветенце. Погледът на светителя бе устремен към небето, а устните му шепнеха молитва. И от силното молитвено чувство главата на беловласия старец се навеждаше все по- надолу.
Но щом владиката забележеше, че някой приближива бързо заемаше обичайното положение, за да не му позволи да разбере с какво се занимава.
Владислав Маевски, руски емигрант, църковен писател
Из “Светител Николай Велимирович. Житие и слова”