Старецът Викентий бе свят човек, много простодушен по природа. Където и да бешe по пътечките, в църквата или сред други хора, винаги се молеше с висок глас: „Спаси ме, моя Богородице, спаси ме, помилуй ме!”. Гласът му бе пълен със съкрушение и болка, изтръгвайки се сякаш от ранена гръд.
Постоянно го занимаваше само въпросът за спасението, това бе единственият вълнуващ го въпрос. Срещнеше ли някого на пътя, след думите: „Бъди благословен“, обикновено питаше със силния си румънски акцент (бе родом от Карпатите): „Какво ще кажеш, отче, ще се спасим ли?“. Не говореше за нищо друго, нищо друго не го вълнуваше. „Спаси ме, моя Богородице зовеше той и сълзите му се лееха като поток не позволявай да погина. От любов към Сина Ти дойдох тук още като момче. Спаси ме, моя Богородице, спаси ме!”
Така и се молеше със скръб и упование чак до кончината си. Смъртта му бе смърт на светец, подвижник на покайната молитва.
„Съвременни светогорски подвижници“, Архим. Херувим (Карамбелас)