Веднъж един образован човек дойде да постои в манастира и в разговор с мен сподели, че възнамерява да се причасти на Божествената Литургия следващия ден. Видях, че той не би трябвало да се причастява, защото не се беше изповядал и греховете му не го допускаха до Божественото Причастие. По време на разговора се стараех да му дам удобен случай да се изповяда, но неуспешно. Цяла нощ не спах, обмисляйки как бих могъл да го причастя, когато това не се полага. Но и как бих могъл да не го причастя, след като за него би било оскърбление, ако го отлъча от Божественото Причастие. Когато настъпи моментът и недостойният пристъпи да се причасти, един добродетелен човек видял, че златен лъч, някакво сияние излиза от светата лъжица, преминава покрай рамото на свещеника и отива към светия дискос на светата трапеза. Това бе светата частичка, която си замина и по този начин човекът остана без причастие, тъй като то би му било за осъждане.
Когато причастявам хората, никога не гледам лицата им, но понякога помисълът ми казва да погледна лицето на пристъпващите към Свето Причастие. И тогава виждам, че лицето на един е нечовешко и има вид на куче, на друг – на маймуна, а други са приели образи на различни видове животни, страшни образи! Боже мой, казвам, как може хората да имат лица на животни?
А има някои, които идват да се причастяват със спокойно и весело лице и щом се причастят, лицата им сияят като слънце.
Видях веднъж млад семинарист и разбрах, че той няма право нито да стои в храма, нито да бъде без страх Божий в църквата и да се причастява със Светите Тайни.
Един мой служител почувства, че Божественото Причастие го изгаря и ми каза: „Божественото Причастие ме изгори“. Аз отговорих, че когато се причастявам, не чувствам Божественото Причастие да ме гори.
„Блаженият старец Иаков“, Стилиянос Пападопулос, изд. „Православно Отечество“