Беше неделя сутринта, 30 октомври 2005 г. Току-що бях завършил молитвеното си правило и четях диптиха с имена, който обикновено чета на Проскомидията, когато един от надзирателите влезе в килията, без да почука.
– Моите съболезнования – каза ми той, – баща ти е починал.
– Бог да го прости – отвърнах аз, хващайки протегнатата му ръка.
– И моят баща наскоро почина – неуверено се опитваше да започне разговор надзирателят.
– Бог да прости и него – отвърнах аз.
– Това е животът, ние сме гости тук — видимо смутено продължи той, — но ти знаеш това много по-добре от мен.
Не отговорих нищо. Едва дочаках да излезе от килията, за да се върна към себе си, да пророня една сълза и да кажа: „Господи Иисусе Христе, помилуй Аргир!“.
Щом надзирателят излезе от стаята, аз се облякох и отидох направо при главния командир. И той изрази своите съболезнования. Съобщи ми, че е пристигнал факс от Битоля, в който ме уведомяват, че баща ми е починал.
– Но не мога да те пусна вкъщи без одобрението на директора – каза той. – Днес е неделя, той не идва на работа, ще видим какво можем да направим утре.
Бях твърдо решен да не оставям за утре. Помислих си: Как ли преживява смъртта на баща ми майка? Как ще се справи с погребението? Кой ще я утеши? Събрах смелост да кажа на главния командир, че искам да бъда освободен незабавно, че това е смъртта на баща ми и че ако в администрацията на затвора има поне малко човещина, трябва да бъда освободен веднага, за да мога да присъствам на погребението.
Съзнавах, че в гласа ми има негодувание и нареждане. Знаех, че може да докладват за това, да получа наказание и дори да бъда бит, но също изобщо не можех да повярвам, че с добро поведение е възможно да получа това, което ми се полага. Много пъти учтиво и смирено съм искал някои неща от първа необходимост, но службата по надзор като че ли обичаше да ми отказва. Този път реших да опитам по начин, по който не бях практикувал досега. Вместо да моля, да искам настоятелно, просто за да се събуди поне малко съвестта на хората от управата на затвора.
Нямах какво да губя. Загубих своя родител, този, когото обичах безмерно, който ми даде костите и плътта ми, но дори повече от това – който ми даде сърцето, душата си, всичко, което имаше, за да ме изгради духовно, да ме възпита по образа Божий, за да мога да наследя вечността.
Баба ми родила още осем деца. Аргир бил едно от деветте. Израствайки в мизерията и хаоса на Втората Световна война, той закъснял да тръгне навреме в първи клас. Но затова пък бързо се научил да се моли, да ходи на църква и да слави Бога от най-ранна възраст.
Впрочем баба ми, която добре си спомням, беше неграмотна, но дълбоко вярваща жена. Ходеше винаги с покрита глава, което всъщност бе символ на нейните най-големи украшения: смирението и покорността към дядо. Тя беше домакиня в истинския смисъл на думата – пъргава в работата или както се казва оправна жена, но ако не беше такава, как щеше да отгледа толкова деца, да образова повечето от тях и да дочака внуци от всички им? Въпреки това, може би най-важното е, че тя успя да предаде собственото си благочестие на децата си, да ги отгледа в най-скромни условия, притисната от материални нужди, щедро да ги храни с благочестие и да ги потопи в любов. Праведна и строга, бавна на гняв и мъст – така баща ми си спомняше майка си.
Аргир не е бил толкова малък, за да не помни кога войната с целия си ужас връхлита родното му село Мали Влай (община Струга), днес на границата със съседна Албания. Картината, дълбоко запечатала се от детските му дни, която никога не избледня в съзнанието му, е как германците, оттеглящи се към Албания, застреляли четиримата му чичовци, които орали крайпътните ниви. След това баща му поел грижата за братовчедите си, които останали сираци. В последния момент Господ го спасил да не отиде на нивата.
Баща ми не беше равнодушен към поразителните Божии откровения, които сам бе изпитал и не можеше да не забележи, че енергиите и действията на Бога, случващи се в живота на почти всеки човек са израз на Божия Промисъл за спасението на света. Когато разказваше за утехата, която Богородица му дала, докато лежал в санаториума, болен от туберкулоза, той винаги се просълзяваше. Лекарите не вярвали, че ще оцелее, но Бог имал друг план за него, а оттам и за мен. Откакто започнаха преследванията, съдебните процеси и затворите (спрямо мен) през последните години той беше изключително предпазлив и с видима деликатност, за да не секне по някакъв начин желанието ми да свидетелствам, ме утешаваше: „Ти не дойде случайно на този свят, Йоване!“.
От това, че бе прекарал почти целия си трудов стаж на ръководни позиции в няколко фирми в Охрид и Битоля, той ни най-малко не се възгордя. Опитвайки се да съм безпристрастен, все пак ще кажа: до ден днешен не съм чул да има човек, който да е презирал или да не е уважавал баща ми. Дори онези, които някога са му били опоненти или конкуренти го уважаваха като справедлив, честен, трудолюбив, скромен човек, готов да изслуша всекиго и да прости.
Никога не съм го чувал да ругае и рядко се е ядосвал на някого. И дори когато се ядосваше, той знаеше как да овладее гнева си до залез слънце. Това го успокояваше, защото той не допускаше лоши мисли да се загнездят у него. Но ако трябва да си спомня какво беше най-поразителното в този човек, бих казал, че това беше неговата готовност да разпне собствената си любов, да се жертва за ближния, да даде всичко от себе си, без остатък за този, когото обича. И второ, което вероятно беше в съответствие с първото, той не пропускаше да участва в нито една от неделните Литургии, а след пенсионирането си – и в празничните Литургии. След като влязохме в единение с Православната Църква и поради това бяхме изгонени на улицата, той без колебание се отказа от апартамента си, за да може жилището му да стане храм, в който да се служи на Бога и да се принася безкръвната Жертва.
И не само това. Той даде, разбира се със съгласието на майка ми, и имота заедно с къщата си в село Нижеполе, за да може на това място да се построи манастир. Зарадва се, когато положихме основния камък на манастирския параклис, на което събитие присъстваха епископи от Гърция и България, и му беше тежко и мъчително да види как властта безмилостно събаря вече построения параклис.
Той никога не прокълна хайдутите, изпратени от властта да ограбят къщата, която той дари на манастира (заедно с цялото обзавеждане), които после бяха остригали косите на монахините, които заварили вътре и накрая бяха запалили къщата. Виждайки в пепелта това, което бе придобил с години, той не падна духом, първо защото вярваше в Божия Промисъл и второ, вероятно, за да не ме натоварва с болката си.
Радваше се на всяко мое израстване, съчувстваше ми при всеки удар, който ми нанасяха. Вероятно от съобразителност, той никога не ме попита защо толкова страдания и болка трябва да бъдат несправедливо претърпени, но вярвам, че му е било напълно ясно защо единството на Църквата, което е единство със самата Света Троица, е нужно да бъде изстрадано.
Помня характера на баща ми от дете, помня го, когато бе ядосан и ни се караше, помня го, когато се радваше на внуците на сестра ми, помня го дори, когато плачеше, макар и рядко, помня и колко се радваше на Великден. Но сега само една картина е пред очите ми. Тази, която видях преди седмица, когато той изпадна в безсъзнание и бе настанен в интензивно отделение на градската болница в Битоля. Заради тежкото здравословно състояние, в което изпадна преди десетина дни, ми дадоха първия отпуск от затвора и аз отидох в Битоля, за да го посетя. Първата мисъл, която ми дойде, след като го видях да лежи полугол в безсъзнание, бе онзи стих от службата на Велика Събота: „лежиш като мъртъв лъв“ (Возлег уснул еси яко лев… Якоже лев, Спасе, уснув плотию, яко некий скимен мертв возстаеши). Вярно е, че в този стих се пее за Христос, но това може да се отнесе и за всеки християнин. И точно така ми изглеждаше баща ми Аргир в момента, в който се бореше за живота си. Лицето му беше опънато, без бръчки, спокойно и светло, както може би никога не бях го виждал преди. Или може би защото исках да го видя така?
Само гърдите му се повдигаха и спускаха под действието на дихателния апарат, на който беше поставен. Всички останали части на тялото му оставаха неподвижни. Вдигнах ръката му и я целунах, после се прекръстих и го благослових. Помазах го със светото миро, което тече от плочата на мироносиците в Йерусалим. Искаше ми се да вярвам, че това не е подготовка за погребение, но не можех да се отърва от първата мисъл, която ми дойде, когато видях баща си в безсъзнание.
– Возлег уснул еси яко лев.
– Какво, какво? – чух глас, който сякаш ме събуди от сън.
Главният командир вече беше влязъл в стаята, където чаках отговор дали мога да получа разрешение да отида на погребението на баща ми. Бях толкова погълнат от мислите си, че не го забелязах, докато той не проговори. Тогава осъзнах, че съм изрекъл последната си мисъл на глас.
— Спомням си баща си — отвърнах аз.
– Ще трябва да ни предоставите достоверен смъртен акт – каза той, – за да можем да Ви пуснем за 24 часа. Факсът, който пристигна при нас, не е достатъчен.
Сестрите от манастира спешно донесоха смъртния акт и веднага след това ме пуснаха с решение за 24-часа. По пътя за Битоля сякаш летях.
Ако трябва да си спомня, дори не знам за какво мислех. Спомням си само момента, когато влязох в параклиса, където бе положено тялото на баща ми. Лицето му светеше. Не можех да повярвам, че тялото му е мъртво. Очите му бяха затворени сякаш спеше. Той държеше образа на Христос в кръстосаните си ръце. Наведох се, първо целунах иконата, а после ръката и челото на баща ми. Майка ми и сестра ми, застанали до ковчега, плачеха. Прегърнах майка си.
– Бог да прости – казах със сълзи на очи, а тя заплака още по-силно.
– Бог да го прости, ти да си ми жив и здрав! – каза тя със задавен глас.
Погалих я по косата и я целунах по челото. Тя целуна ръката ми. Прегърнах сестра си, присъстващите дойдоха, за да изразят съболезнованията си. Една от монахините започна да чете Псалтира. Мълчах и слушах псалмите. Погледнах лицето на баща си и заплаках. Всичко се случи толкова бързо. Само преди две седмици родителите ми дойдоха да ме посетят в затвора. Баща ми изглеждаше здрав, не се оплакваше от нищо. Радваше се, че напредва строежът на манастира. Не ми направи впечатление да е потиснат. Затова всички бяхме изненадани от този край.
Плачех, не защото не знаех какво е бъдещето му, но защото ми се стори, че си отива твърде рано, че няма време да се зарадва на това, което е посял, а също защото през последните години Църквата и аз преживяхме много страдания и болка. Не плачех, защото смъртта му ни изненада, защото и той, и ние – всички знаехме, че животът на човека е в Божиите ръце и че тук на земята сме само гости. Но плачех, защото той не доживя да види повторно вдигнатата църква и да бъде погребан в манастира, където бе мястото му като ктитор на обителта.
Тази мисъл бе прекъсната от гласовете на внуците на сестра ми, които с цветя в ръце дойдоха да се сбогуват с дядо си. Станах и един по един ги вдигнах тримата да целунат ръката на дядо им, когато усетих уплах у тях. Погледнах ги, те дори още не бяха заплакали. Реших, че трябва да ги утеша. И какво друго може да утеши човека по-добре от Царството Божие. Казах им, че дядо им е на път към Царството Божие, където всички ще се съберем един ден. Той върви пред нас сега така, както са отишли преди него неговите баба и дядо, майка и баща, но ще дойде време, когато и ние ще напуснем този свят и ще отидем при нашия Отец, на Когото се молим и Когото обичаме. Достатъчно беше децата да бъдат утешени. Те всъщност знаеха това, защото вече бяха възпитани във вярата и въцърковени, но в момента имаха нужда от малко внимание, някой, който да ги прегърне и да им напомни за надеждата, която те самите имат. Усетих, че тези думи са благоприятни за всички присъстващи.
Няма по-добър момент за човека да проникне в смисъла на живота, от този, когато сме изправени пред смъртта на наш близък. Тогава поне за малко се успокояват човешките страсти, което е известна предпоставка за навлизане в дълбините на смисъла на живота и съществуването. В такава атмосфера човекът разголва собствената си душа, върху която през живота му са се наслоили много ненужни неща, и открива, че ако трябва да умре, то тогава всичко е суета.
Животът минава като един ден и какъв е смисълът човек толкова да се труди и да потъва в грижи, ако неговият край е смъртта? Има само един отговор на този въпрос: животът продължава и след смъртта. Смъртта е само преминаване към вечността, Пасха към Царството Божие. Само тази надежда може да осмисли живота. Само вярата в Бога, Който единствен чрез Своя Възлюбен Син ни е разкрил тази истина, може да ни освободи от суетата и от разбирането, че животът няма смисъл, щом краят му е смъртта. Ние сме родени, за да умрем, но съществуваме, за да наследим вечността. С такава вяра и надежда си отиде баща ми. Бог да му даде Царството Небесно!
Архиепископ Йован (Вранишковски)
https://www.poa-info.org/