– Ваше Светейшество, спомнете си за Гойко Стойчевич, Славония, село Кучанци, ранното детство.
– Детството ми не се отличаваше особено от това на днешната младеж. Обстоятелствата, обаче, бяха малко по-различни и имаше граници, които не смееш да преминаваш. А днес виждате какво става. Рано останах без родители. Баща ми работеше в Америка, там се разболя от туберкулоза и се върна у дома, само колкото да умре. Тогава бях на три години, а брат ми току-що се беше родил. По-късно майка ми се омъжи повторно, а брат ми и аз останахме при баба и леля. Скоро след това майка почина. Затова представата ми за майка е свързана с леля ми; усещах нейната безгранична любов, тя замести майка ми и все си мисля, че когато умра, първо ще срещна леля, а после всички останали. Семейството бяха вярващи хора, в неделя се ходеше на църква, в училище се преподаваше вероучение, така че вярата беше част от живота. Още на тези години детето знае „Отче наш“, но когато расте без родители, другояче разбира какво е Небесния Отец, изживява всичко много по-силно… Леля ни обичаше, но когато се случеше да направим нещо лошо, се случваше да ни поправя и с пръчката.
– По това време нещо подсказваше ли Ви, че ще посветите живота си на Църквата?
– Не, освен всичко бях изключително слаб. Веднъж дори ми запалиха свещ, мислейки че съм умрял. Леля ми прецени, че заради крехкото ми телосложение не съм годен за тежка селскостопанска работа, затова бе решено да продължа образованието си. Преместих се при чичо ми в Тузла, за да уча в гимназия. Той беше обикновен чиновник – пътен надзор и имаше осем деца, аз бях деветото и с тях двамата – цял интернат. Този обикновен чиновник издържаше всички ни (единайсет души). Всички деца завършиха образование, а две от тях получиха докторска степен. Невъзможно е всички да са били умствено надарени, но начинът на живот бе такъв, че не можеше да става и дума за повтаряне на клас. Искам да кажа, че днешната „киндер“ система прави децата негодни, незрели, защото родителите просто ги отрупват с любов и грижа, и те не могат да се развиват както трябва. Или се унищожава инициативата им, или стават своеволни и очакват всички да им угаждат в живота.
– Събития, ситуации, впечатления – какво си спомняте от онези детски дни?
– Преди да постъпя в гимназията, ме изпратиха в манастира Ораховица малко да се подготвя. Манастирът се намира западно от родното ми място, в планината. Споменава се от 1594 година и е единствената църква с купол у нас. Всичко останало е в романски стил. Пътуването от нашия край до Ораховица отнема време. Обзе ме вълнение, че отивам от равнината в планинския край. Вероятно в природата на човека е заложено да го въодушевяват подобни противоположности. Останах там един месец и макар че не можех да разбера всичко в богослужението, усещах миналите векове и предците ни, които са се молели там: техните молитви, въздишки, стенания, радости и това силно се запечата в паметта ми, но тогава дори не помислях, че бъдещето ми ще е свързано с Църквата.
– Заслужава си да споменем един парадокс от ученическите Ви дни. Имали сте двойка по вероучение, въпреки че сте бил добър ученик. Защо точно по този предмет?
– Нашият преподавател по катехизис беше човек нисък на ръст, унгарски сърбин. Имал съм много наставници в продължение на всички тези години. Но именно той остана за мен най-добрия педагог и учител. Една такава материя, каквато е катехизисът, това е догматика, всичко се състои във въпроси и отговори и е много трудно да се разбере на тази възраст. А той ни го преподаваше по такъв начин, че не изпитвахме затруднение. Той, разбира се, беше добър човек, но прекалено строг. И като ме повика по име, просто не можах нищо да кажа, промърморих нещо, а той: „Седни, единица!“ После излязох, когато зададе по-труден въпрос. Обикновено казваше: „Който знае, ще получи две“. Ако знаех, обаждах се и поправях оценката си.
По-късно, когато пораснах и станах малко по-самостоятелен, вече нямах такъв страх, въпреки че предпочитах предмети като математика и физика, където не се изискваше да се запаметява материала. Влиянието на близките ми да запиша Богословие надделя, макар че все още имах интерес към физиката, с която продължих да се занимавам и по-късно в свободното си време.
Част от интервю с патриарх Павле на Љиљана Стојковић, за списание „Профил“, 1997.
Из книгата „ПУТ У ЖИВОТ – Патријарх српски Павле“, „Зло је скривено у нама“