Стори ми се, че ще е по-полезно словото на погребението на майка ми, г-жа Галена, ктитор на манастира, да бъде записано, не защото ако не бъде записано не бих си спомнял за нейните добродетели и ценностите, които тя ни остави, но за да може то да свидетелства за това какви добродетели притежава една майка, насочвала всички около себе си към главната цел на живота – вечността и вечния живот.
Ако не е нескромно да се изразя така, още с млякото, с което ни закърми, нас – нейните деца, тя ни отвори перспективата за един свят, в който вече няма смърт и в който единствен Господар е Господ Бог. А след това, когато пораснахме, тя ни насочи към трайните ценности на Словото Божие. Тя ми донесе първата Библия, която прочетох от край до край за по-малко от месец. Не мога да кажа, че от самото начало разбрах тази „Книга на книгите“, която съм препрочитал още много пъти през живота си и ако запазя ума си, тя ще ме ръководи до края на земния ми живот, но майка ми, която напусна този временен живот, ми даде кваса, който увеличи познанието ми за Бога, така ме задължи да съм ѝ вечно благодарен.
Но първо ѝ благодаря, че ми е дала живот, също и от името на сестра ми Мария, която днес се ползва от уроците ѝ във възпитанието на трите си деца. Уроците на майка ми бяха не голи думи, но всички житейски напътствия, които тя ни даде, ги подкрепи и потвърди с дела. А нейните дела, поне както аз помня, бяха жертва. Жертва за съпруга, за децата, за семейството и на първо място – за Божията правда и истина.
Тя отделяше от залъка си, за да ми осигури възможност да получа добро образование, за да мога от най-ранна възраст да пътувам по света, с ясното съзнание, че скоро ще се пренаситя от това скитане и ще потърся по-дълбокия смисъл на живота. Така и стана. Сравнително рано разбрах смисъла на живота с Бога. И оставих всичко, за да се посветя на най-важното – на Бога.
Спомням си, дойде един епископ от Сърбия, където следвах богословие след завършване на Строителния факултет в Скопие и в разговора с него, тя сподели желанието си да се оженя. Но отговорът му я наведе на дълбок размисъл… Той ѝ каза, че дори за мен бракът да би имал смисъл, за нея със сигурност няма да е така. Защото синът ѝ би се грижил за нея повече, ако се посвети на Бога, отколкото ако създаде семейство и всички грижи за това легнат на плещите му.
След много години, когато тя вече беше живяла дълго при манастира, когато почувства грижата на монахините за нея, разбра, че е далеч по-добре, че съм женен за Църквата и че сестрите монахини начело с игумения Магдалина се грижат за нея повече, отколкото би го правил някой срещу заплащане. Особено, не мога да не спомена нейната съкилийница, монахиня Анастасия, която дълги години се грижеше телесните сили на майка ми да не отслабнат, за да достигне възрастта, с която днес заминава при нейния и наш Бог.
И на Самата Тебе меч ще прониже душата (Лука 2:35) казва праведният Симеон към Пресвета Богородица, Която (по-късно) вижда Своя единороден Син разпнат. Меч прободе и сърцето на майка ми, която многократно посещаваше сина си по затворите. И за разлика от мен, който люто заклеймих един несправедлив съдия, тя никога не проклинаше никого, но намираше сили да прощава, знаейки че прошката уподобява човека на Бога. Ето защо до края си тя остана за мен пример за християнски живот, независимо, че аз съм Епископ, а тя – мирянин.
Когато отново бях насилствено изгонен от Митрополитската катедра във Велес, тя и нейният благословен съпруг Аргир, баща ми, отстъпиха дома си в Битоля на монасите, а на монахините – вилата в с. Нижеполе, която с годините прерастна във великолепен Ставропигиален манастир, посветен на Свети Йоан Златоуст. А аз при всичко гореизброено ѝ посветих една единствена книга – моя докторат, който с това посвещение е отпечатан на гръцки, а скоро ще излезе и на сръбски език.
Силно я засегна разрушаването на манастирския храм от безбожните власти през 2004 г. Тя не се боеше толкова, че храмът няма да бъде възстановен в по-удачно за това време, нито за средствата, похарчени за него, по-голямата част от които осигуриха тя и съпругът ѝ, нито че я караха да ходи по съдилища, защото този храм бе вдигнат на нейния имот, но тя плачеше и тъгуваше за душите на онези, които безразсъдно рушат храмове. И беше права да съжалява тогавашните управници, защото оттогава в тази богоборческа държава няма благоденствие. Е, не е чудно, че хората не вярват на нито един съвременен политик, защото политик, който няма разбиране за Църквата, дори не бива да се нарича политик, а религиозно индоктриниран талибан.
Вчера Патриарх г.г. Порфирий ми изпрати съболезнователна телеграма. Едно изречение ме разплака. Той пише: „Упокояването на майката е тежка болка и загуба, защото човек остава без този, който му дал живот и безусловна, безгранична любов“. Плаках, защото без нея нямаше да ме има, плаках, защото не знам друг начин да ѝ се отблагодаря за живота ми, плаках, защото не знам дали съм върнал поне малко от всичко, което тя ми даде, плаках, защото предчувствах, че ще нося тази болка, докато не я срещна в Царството Божие.
И ако някой ме обвини в слабост, защото плача на смъртния одър на майка ми, с радост ще приема това обвинение и няма да се оправдавам, защото плачът за нея не е плач на разочарование пред безсилието да се преодолее смъртта, която Христос победи веднъж завинаги, но това е вик на възхита, че съм роден от такава майка, на която съм толкова задължен, че не мога да ѝ се отплатя дори да имах още сто земни живота.
Затова, почивай в мир, мила моя майко, въпреки че не съм те наричал майка вече няколко десетилетия, защото ти ме научи да имам една майка – Църквата. Но днес, при тази временна раздяла, ти казвам, ти ме роди и ме предаде на Църквата, за да може тя да ме роди за вечността, а без твоето раждане, това нямаше да е възможно.
Почивай в мир, защото през последните години на земния ти живот, мирът ти бе нарушен от разколниците. Добър и благословен път към събора на избраните, прославяй Този, Който отново ще дойде да съди света, Възкръсналият от мъртвите Христос, Комуто слава с безначалния Му Отец и с всесветия и благия, и животворящ Дух, сега и винаги, и во веки веков. Амин.
Слово на архиепископ Йован (Вранишковски) на погребението на майка му – Галена