В тревожно време на международна военна обстановка и вътрешно държавно неспокойствие у нас, на 29 октомври 1914 г. ме е родила майка ми в будното подбалканско село Орешак, родина на шест души архиереи и други духовници. По приетия църковен ред скоро след това в свещения купел на тайнството Кръщение съм очистен от първородния грях. Дадено ми е име Марин. Със свещено миропомазване съм поел живот за възрастване в Христа. Оттогава ме е подкрепяла Божията милост през всички дни на живота и служението ми в доброчестина и в несгода.
Родителите ми, трудолюбиви и благочестиви селяни, още от детството ми ме посветили на Божията воля. Ученическите ми години щастливо преминават под грижовността на добри наставници в уютни класни стаи и на посилен детски труд по малки бедни нивици и ливади през ваканциите.
Помня още в първо отделение на началното училище учихме стихотворение, в което се казваше:
Където и да ида,
все се иска мен,
пак селцето си да видя,
дето съм роден.
Такъв копнеж е обладавал и мен през целия ми живот.
Майка ми, която беше от богат род, се беше омъжила за баща ми от бедно семейство, останал сирак още от малък. Двамата живееха в съгласие. Бяха редовни посетители на богослуженията в Троянския манастир. Баща ми бе несменян член на църковното настоятелство в родното ми село Орешак.
Майка ми беше център на духовен живот в махалата. Събираше съседки, заедно се молеха, четяха църковна литература. Тя имаше настойчиво желание да получа духовно образование, да се подготвя за служител на Светата ни църква. Благодаря на моите родители, защото ми дадоха много добро възпитание, вяра и църковност.
Троянската света обител е люлка на църковно-духовната ми съдба – тук в свещената купел при Тайнството Кръщение аз съм се родил за духовен живот; тук в дълбоката мистика на цялата обкръжаваща обстановка съм кърмил възвишените си стремежи; тук под възпитателното действие на историческите спомени и наставнически беседи съм разгарял вярата си в Бога и любовта си към Родината, тук в общуване с будното околно население съм укрепвал убежденията си за социална правда и миролюбив дух.
Черкуването ми в храма „Успение Богородично” на светата Троянска обител и общуването ми с нейни подвижници, насочиха младежката ми ориентация към Софийската духовна семинария, видно учебно заведение, с шестгодишен курс на обучение и строг пансионски режим. Там, под ръководството на подготвени и умели ректор и преподаватели, добих добри богословски познания и укрепих решението си да приема монашески постриг.
С голямо затруднение родителите ми ме издържаха, докато учех в семинарията. Таксата беше осем хиляди лева на година за пансиона. Те нямаха възможност да припечелят тия пари. Баща ми се занимаваше със занаятчийство. След това бе принуден да стане стражар и макар да изпълняваше готварската длъжност, беше в униформа. Семейството ми не е гладувало, но бедно е живяло. Семинарията завърших с похвално поведение и висок успех.
През декември 1941 г. като четвъртокурсник в Богословския факултет приех монашеството. Тогавашният игумен на Троянския манастир архимандрит Климент Коевски бе практически моят начален духовен наставник. А духовен старец ми стана световрачанският митрополит Паисий. Монашеството ми даде душевно удовлетворение. Приех духовното име Максим – на св. Максим Изповедник. Щастлив съм, че нося името на този светец, който въпреки всички гонения от светските власти и жертвени изпитания, които е понесъл, е останал верен на Светата Православна Истина. Той ми е достоен пример за подражание и към него винаги отправям молитвите си за помощ пред престола на Всевишния.
Поместеният текст е от личния разказ на патриарх Максим в документалния филм “Моето служение”, словото му по повод неговата 95-годишнина и книгата „Максим, Патриарх български“.