Схиархимандрит Власий (Перегонцев) е роден на 8 февруари 1934 година в благочестиво семейство. Той отдава живота си за защита на Православната вяра и за хората, които утешава, обгрижва и води към Христос.
Трудностите започват още в детските му години. След като баща му умира, майка му се омъжва повторно и той не среща обич от страна на втория си баща. До четвърти клас е възпитаван от баба си – схимонахиня Михаила. От седми клас започва сам да изкарва хляба си. Заради своя буден ум е приет в катедрата по педиатрия и детски болести на Смоленския медицински институт. По това време започва да посещава службите в катедралния храм „Успение Богородично“. Момичето, което харесва, след като научава, че той ходи на църква, пише донос срещу него и оттогава всячески се опитват да го заставят да се отрече от вярата си. Но той избира за себе си Божието.
Гонен, преследван, от никого неразбран, бидейки на ръба на нервен срив, той отива пеша до Мичуринск в къщата на бъдещия си духовен отец – схимонах Иларион, който го утешава и го приема да живее в неговия дом.
Пет години по-късно приема постриг с името Власий в чест на св. Власий Севастийски. По време на гоненията при Хрушчов, когато съветските власти затварят манастира, а монасите са изгонени оттам, той се връща в Смоленск и служи в катедралата „Успение Богородично“. Там се сближава със Смоленския епископ Гедеон, който го ръкополага в сан йеродякон и йеромонах. Колкото повече гонения претърпява, толкова повече той се прилепя към Христа.
По-късно о. Власий е назначен за настоятел на Покровския храм в Тоболск, където служи при мощите на светителя Йоан Тоболски. Вярващите го обикват, народът се стича при него, което, обаче, не се харесва на властта. Омският епископ открито му казва, че ще се постарае да го лиши от сан и пише докладна до патриарх Пимен. Скоро от Москва идва телеграма, че отец Власий трябва да напусне Тоболск в рамките на 24 часа. Зимата, в най-големия студ, той се оказва изгонен на улицата, в стар подрасник, скуфия и лятна мантия.
През 1980 година, в разцвета на брежневската епоха, когато в целия Съветски Съюз остават действащи само няколко десетки храма, в половинмилионния Екатеринбург е отворена само една църква – тази при градското гробище. В тези смутни времена отец Власий отива при архимандрит Серафим Тяпочкин, с когото е в молитвено и духовно общение и му разказва за несправедливите гонения. Той го изслушва и му казва: „Аз сам съм претърпял това, за което говориш, но ти си монах, а за монаха главното е послушанието! Истината ще стане явна, Господ я знае и сега, и в нужното време ще я открие на хората. А ти не роптай, не се противи, не бягай от скърбите, търпи, както е търпял Христос!“ От ръцете на архим. Серафим отец Власий приема Велика схима. Това, разбира се, става тайно.
След това е назначен за настоятел на храм в Калужска епархия, където следва друго изпитание. Крадци нахлуват в храма, в който той служи и разбиват главата му с железен лост. Като по чудо той оживява, тъй като скуфията омекотава удара и лостът спира на няколко стотни от милиметъра от мозъка. Следва сложна операция, при която зашиват пластина в главата му, поради което през целия си останал живот той страда от главоболие.
През 1991 г. с благословението на митрополит Климент е назначен за изповедник на възраждащия се Пафнутево-Боровски манастир. Седем години по-късно лекарите го диагностицират със страшна диагноза – рак в последен стадий. О. Власий претърпява няколко тежки операции, но нищо не помага, метастазите продължават да се разпространяват, лекарите му дават само няколко месеца живот и го съветват да се готви за смъртта. Тогава той заминава за Атон, където прекарва шест години в уединение във Ватопедския манастир (там се намира иконата на Божията Майка Всецарица, която има благодат да изцелява онкоболни) и на Пасха 2002 г. получава чудесно изцеление. След това се завръща в родния Пафнутево-Боровски манастир, където продължава да изпълнява послушанието си на изповедник и да приема хората още 19 години до смъртта си.
Зад външно шеговитото му поведение и откритост, се крие опитен аскет и молитвеник, който като огнен стълб стои пред Бога и неотстъпно Го моли за милост към поверения му народ. По думите на о. Власий „монашеската келия е гроб, където монахът трябва да умре за света и да възкръсне за вечен живот“. За старата си, изтъркана броеница, донесена от Атон, той казва: „Това е моят духовен меч… Върху нея са моите сълзи, прошения и молитви. Броеницата – това е мерило за духовния живот на човека. Когато настане часа ми да отида при Бога, желая тази броеница да бъде положена с мен в гроба“.
Във всеки човек отец Власий намирал неповторимия образ Божий. Той виждал душата на човека, но никога не съдел. При него водели неизлечимо болни хора, изоставени дори от близките си. Той ги приемал с любов, измолвал ги от Бога, буквално ги измъквал от оня свят. На колко „бездетни“ семейства той помогнал с молитвите си и те после идвали в манастира да благодарят, че им се е родило дете.
Огромно значение за всички ни има нашето обкръжение, с кого общуваме и с кого дружим. Отец Власий познавал и бил в близко общение с хора с висок духовен живот, някои от които вече са прославени в лика на светиите; получавал от тях духовно напътствие и пример за жива вяра в служението на Христа.
По своето смирение, отец Власий решително отклонявал всички разговори за неговата прозорливост, посочвайки, че при определяне на болестта на човека той ползва знанията си по ирисодиагностика. Но тогава е интересно как, гледайки човека, той можел да изброи греховете му, известни само на Бога.
Предусещайки края на земния си път, схиархимандрит Власий казва: „Аз вече съм на възраст и ако не днес, то утре Господ ще ме призове, за да дам отговор. Разглеждайки целия си живот размислям за това с какво ще се явя пред Него? Какво добро съм направил? НИЩО! Ето аз съм схимонах, би следвало да се моля на Бога за целия свят в уединение. А по благословението на архиерея от сутрин до вечер приемам хора, говоря, давам съвети. Ще бъде страшно да дам отговор пред Бога за всичко това! Страшно! Една надежда имам – на Божията милост! Само на нея се уповавам”.
Напътствени слова на схиархимандрит Власий
„Вярата в Бога е велика сила, без нея нищо не е възможно: без вяра в изцелението не можеш да бъдеш изцелен, без вяра в любовта не можеш да намериш любов, без вяра в хората не можеш да намериш добро отношение към себе си! Вярата буквално твори чудеса с човека! Само вярата може да лекува, защото истинското изцеление започва с изцелението на душата. Ето моят личен пример: от колко години съм тежко болен от рак, трябваше отдавна да умра, но по Божията милост все още живея, вярвам, моля се и по благословението на владиката се лекувам“.
„Главното в човека е неговата безсмъртна душа! Ако излекуваш тялото, а душата боли, тогава човек пак ще вехне и никакво лекарство няма да му помогне. Хората често изразходват цялата си енергия за външното устройване на живота си, забравяйки, че преди всичко трябва да се погрижим за вътрешния си човек, за безсмъртната ни, дадена от Бога душа. Ако човек не се грижи за душата си и не я лекува с покаяние, негативното се натрупва и след това като огнена лава се излива навън, унищожавайки самия човек и всички около него.
Ние сами създаваме своята реалност всеки ден. Често хората с недоверието и недоволството си сами програмират себе си негативно, а след това се чудят защо всичко в живота им не върви!”
„Нашият живот е като празен лист хартия и ако върху него напишем лоши думи, тогава накрая ще получим съответващото на делата си въздаяние. Животът ни зависи само от нас. Не от обстоятелства, не от роднини и приятели, не от това дали сме от богато или от бедно семейство. Целият ни живот зависи от нашите решения тук и сега и във всеки един момент всичко може да се промени. Във всеки един момент! Бог ни обича безусловно и ни подкрепя във всички наши благи желания и дела! Ние можем да градим своя живот, както пожелаем, можем да станем каквито поискаме, да постигнем невиждани висоти и ако нашите желания са чисти и честни, то и Бог ще ни пази и ще ни помага през целия ни живот!”
„Защо Бог допуска болестта за човека? За да го спаси! Чрез немощите и болестите на тялото се лекува вътрешният духовен човек, душата. Чрез болестта човек се смирява, стига до покаяние и осъзнаване на греховете си, става способен да приеме Божията благодат. Той вече не се представя за друг, а плаче и моли Бога за изцеление: „Господи, само ме изцели, само ме помилвай! Няма повече да греша, само не ме оставяй, изцели ме!” Лекарската диагноза е едно, а духовната диагноза – друго. Има болести по наследство, а има и болести придобити от грехове. Ако човек осъзнае пагубното си духовно състояние, поправи живота си и се кае, ако се изповядва и причастява със Светите Христови Тайни, тогава Господ го изцелява“.
„Човешкият съд е толкова далече от съда Божий, колкото небето от земята! Ние често виждаме как човек греши, но не виждаме и нямаме представа как той се кае. А Бог гледа на човека по различен начин, не както гледат хората. Той вижда в сърцето на човека и за всеки желае само едно – спасение! Затова и моят съвет към вас е – не съдете и няма да бъдете съдени!”
По свидетелство на духовни чеда на схиархимандрит Власий