Отец Антим се родил в град София и бил свещеник. След смъртта на жена си през 1830 година се оттеглил в Света гора, поселил се в манастира “Симоно-Петра” и приел монашество. От 1841 г. започнал да юродствува, но по каква причина е решил да поеме толкова труден и опасен духовен път, е останало неизвестно. Отец Антим обичал манастира “Свети Пантелеймон”, обичал да слуша руска служба и затова идвал често в Русик, а понякога престоявал в него цяла седмица и повече. Любимото му място било входът на църквата.
Отец Антим се стараел да скрива своя вътрешен живот, като се показвал неразумен и говорел несвързано, сякаш безсмислено, а понякога безцеремонно се поскарвал. Когато забелязвал, че започват да разбират неговите притчи и да му оказват почит, наговорвал нещо много смешно и отивал да безмълвства в пустинята за два или три месеца, или да се скита по пещери и пропасти, а после отново идвал в манастира.
От самото начало на неговото юродство някои в Русик му обърнали внимание и следели неговия начин на живот. В началото той носел пет години обикновена дреха, не се отказвал от общата трапеза и не се отделял за дълго в уединение. Но след това като че ли постепенно укрепнал и израснал в самоотвержеността си, малко по малко променил дрехата, започнал да носи скъсана, а после и нея пренебрегнал и тръгнал полугол, в платнен чувал, като направил дупки за ръцете и главата, и така ходел навсякъде. Накрая разкъсал и чувала и просто го носел на раменете и затова го наричали “чувалник”. А в пустинята се лишавал и от него и ходел навсякъде без дрехи.
Мнозина получавали духовна полза от него, като гледали свръхестественото му търпение, а някои се съблазнявали, смятайки го за безумен. Той назидавал мнозина, изобличавал, изправял, ободрявал. Относно вътрешния си живот бил потаен; малцина са се радвали на неговата откровеност; но мнозина знаели, че има дар на прозорливост.
В последните години на живота си идвал нерядко в Русик, но не влизал в манастира, освен по нечия молба. Постоянният му приют била кухнята или трапезарията на работниците, където се стоплял и подкрепял с храна. Настоятелят поръчал на монаха трапезар да приема и приютява стареца. Този монах спечелил доверието на отец Антим и могъл да узнае отчасти съкровените му подвизи.
Отец Антим имал дар от Бога да пости продължително, който скривал старателно, но понякога самите обстоятелства откривали подвизите и благодатните дарования, с които бил удостоен. Веднъж по време на Петровия пост старецът дошъл много изтощен. Монахът го приел с радост и му предложил трапеза. Старецът започнал да се храни, а монахът ходел напред-назад и поглеждал към него. Старецът не обръщал внимание и продължавал да яде. Това съблазнило трапезаря и той започнал да осъжда стареца в мислите си, че такъв сух и изпит монах яде толкова много. Като се смутил от тези помисли, излязъл от трапезарията. Старецът, като се нахранил, също излязъл и седнал при вратата. Като видял съблазнилия се приятел, поканил го да седне и като го хванал за ръка попитал:
– Брате, знаеш ли какво значи смиреномъдрие?
Монахът от скромност отговорил:
– Не зная.
А старецът казал:
– Смиреномъдрието се състои в това да не осъждаш никого, а себе си да смяташ за най-лош от всички. Ето, ти се съблазни, че много ядох, но не знаеш от колко дни не съм ял. Спомни си кога бях при теб и ядох.
Монахът отговорил:
– Помня, отче, ти беше при нас на Неделя Връбница, а оттогава не съм те виждал.
Старецът му казал:
– Ето, виждаш ли колко дни не съм ял (повече от петдесет). А ти ме осъди, че много съм ял. Брате, Божиите дарования са различни: на всекиго е дадено по нещо от Бога. На мен ми е дал сила да търпя глад и студ. Можеш ли да изтърпиш колкото търпя аз? Опитай, смени дрехата си и ела с мен до съседния манастир. Ето, ти си певец, но как пееш на Бога? Твоите мисли се намират повече надалеч, разсеяни са, а послушай аз как ще пея.
Старецът издигнал ръце към небето и запял със стенание “Алилуя” и сълзите му потекли като ручеи. Трапезарят дошъл в ужас и заплакал. Накрая старецът му казал:
– Ето брате, не осъждай никого, защото не знаеш на кого какво дарование му е дадено, и повече внимавай за себе си.
Братът се поклонил на стареца и помолил за прошка. Оттогава старецът станал по-откровен с приятелите си.
Веднъж друг брат се съблазнил от постъпките на стареца и помислил в душата си:
– Как така прозорлив? Нима прозорливите ядат толкова много?
Старецът прозрял мислите му повикал го при себе си и му казал:
– Брате, ти искаш да бъдеш монах, а мислите ти са все в Русия. Ти ще отидеш там, ще изпълниш желанието си, а после ще се върнеш обратно и духовникът ще те удостои с монашество. Думите на стареца се изпълнили с точност. Същият брат се смутил от помисли, оставил манастира и се отправил за Русия, но след година отново се върнал на Атон и се удостоил с пострижение за монах.
Един от иеромонасите разказвал, че като му домъчняло за отечеството веднъж, приел мисълта да остави Света Гора. Когато мислел за това изведнъж в килията му влязъл отец Антим, което преди не се било случвало, и му казал:
– Божията Майка ме изпрати да ти кажа, отче, да не ходиш в Русия, а ако излезеш от пустинята, ще паднеш в грях.
По едно време отец Антим безмълствал на Атонските височини доста дълго. Братът, който му служил, бил привикнал да се утешава с беседите му и като не го виждал толкова време, се затъжил за него. Замолил Бога да внуши на стареца да дойде при него за духовно утешение, мислейки си:
– Може би моят старец се е изтощил от подвизи в пустинята, аз бих го утешил с храна и бих му направил чай.
На другия ден старецът дошъл при приятеля си и му казал с усмивка:
– Ето, по твоето желание дойдох от Атон; уморих се, набих краката си в камъните; струва ли толко усилия твоят чай?
Братът се удивил от неговата прозорливост и помолил за прошка за затрудненията.
Нерядко отец Антим утешавал приятеля си в скърбите и го ободрявал със съвети. Понякога, виждайки грешките, му ги изобличавал и изправял.
Веднъж братът бил нападнат от тежка печал и униние, и като не знаел как да се избави от това, помолил Бог, да изпрати отец Антим да го утеши. Изминали няколко часа и старецът се явил пред него. Скърбящият брат се зарадвал и попитал:
– Отче, как така се яви, когато имах нужда от теб?
Старецът се усмихнал и отговорил:
– Ти желаеше да ме видиш и се молеше за това – ето изпратен съм при теб.
Веднъж в навечерието на първи октомври, когато в Русия имало бдение в чест на Покрова на Света Богородица, отец Антим пристигнал в манастира уморен, едва държейки душата си. Като срещнал свой познат, казал:
– Тази нощ се намирах близо до Зограф и се молих, стоейки на камъните. По време на молитва видях Божията Майка да слиза от небето във вашия манастир; зарадвах се и побързах да дойда, за да я заваря тук, да покрие и мен, грешния, със Своя Покров заедно с останалите. Но едва бях тръгнал, и една змия с ярост се хвърли върху мен и силно ме ухапа по крака; аз се досетих, че това ми направи врагът по Божие допускане, за да ме лиши от духовна полза и утеха, и затова не обърнах внимание и се впуснах да бягам към вашия манастир.
Братът погледнал крака му и видял, че петата била дълбоко наранена и кръв текла от раната. Голямата любов на стареца го правела нечувствителен към телесните страдания.
През 1862 г. зимата на Атон била студена и снеговита. Отец Антим прекарал това време на Атонските височини в една хралупа. Паднал голям сняг и затрупал всичко, така че било невъзможно да излезе оттам. Прекарал 46 дни без хляб. Тъй като престоявал по-голяма част от зимата в Русик, старците започнали да се тревожат да не е замръзнал някъде. След като изминали 46 дни, старецът дошъл с измръзнало лице и ръце. Зътъжилият се за него брат, като го видял така, неочаквано възкликнал:
– Ти ли си това, отче? А ние съвсем бяхме изгубили надежда да те видим. Къде беше през това време?
– Седях в хралупа! – отговорил с усмивка старецът.
– Ами какво яде там? – пак попитал братът.
– О, брате Викторе, колко много пострадах там от студа и от бесовете, само Бог знае. Бях се отчаял за живота си, но свети Иоан Кръстител ми се яви и ме избави от смърт.
Веднъж старецът не се явил в Русик повече от пет месеца. Духовникът Иероним изпратил един безмълвник, към когото отец Антим бил откровен, за да го намери и да узнае причината за това продължително отсъствие. На въпроса защо престанал да идва в Русик старецът отвърнал:
– Докато не ме прославяха и не ме смятаха за светец, ходех, а сега за мен не е полезно, дори е вредно. Последният път един иеромонах падна в краката ми и каза: “Помоли се, отче свети, за мен, грешния, да се спася по твоите молитви”. – Eдва се бях отдръпнал и до мен дойде друг йеромонах със същата молба. Ето виждаш ли, как мога да ходя при тях. Обичам манастира, но ще го посещавам по-рядко, защото там ме смятат за светец.
Но и след това отец Антим идвал в Русик, без да влиза вътре, посещавал го, като че ли тайно и гостувал на своя приятел. С него беседвал за всичко и му откривал някои свои тайни. Веднъж след предложената трапеза старецът казал:
– Вчера свети Иоан Милостиви посети вашия манастир.
Денят бил неделен и според обичая в манастира дошли много пустинници и всички били нахранени и дарени с хляб и милостиня.
Отец Антим нямал постоянно жилище. Негово убежище била цялата Атонска гора. Той ходел по всички манастири, скитове и места около планината. По-често от всички посещавал Русик. Последните години от живота си живял край Зограф и идвал да се труди на манастирската постройка, като носел камъни и вода. През август 1867 г. подвижникът посетил Русик за последен път. Влязъл направо в странноприемницата и дълго беседвал със своя познат, поучавайки го как да побеждава нечистите помисли и страсти, а накрая му казал: “Вече няма да дойда при вас, защото скоро ще умра”.
В края на ноември дошъл в Зограф и се разболял. Настанили го в болницата, където прекарал 12 дни. На 9 декември старецът Антим приключил с многотрудния си живот и с мир се преселил при Господа.
Български светогорски подвижници през 19-ти век
https://www.sveta-gora-zograph.com/