…Християнският диалог коренно се отличава от софистическия диалог. При последния стремежът е да заплетеш противника си в противоречия и по всякакъв начин (словесно) да победиш, докато при християните трябва да има искрено желание за взаимопомощ в търсенето на истината, без което ползотворна дискусия е невъзможна.
Дискусията, както и логиката, има свои закони. Но за да ги разберем по-добре, е необходимо да разгледаме грешките и злоупотребите, допуснати в дискусията, т.е. патологията на дискусията. Опитахме се да идентифицираме няколко характерни синдрома.
Синдромът на Остап Бендер
Великият комбинатор уверено встъпва в диспут с ксендзовете като пълномощен представител на науката. За да убеди слушателите в ерудицията си, той произнася във вид на скороговорки латинските изключения, които е зазубрил като ученик в гимназията. Разбира се, те не били понятни за никого и нямали никакво отношение към диспута, но произвели на присъстващите неотразимо впечатление. Те повярвали в правотата на Остап. С това диспутът бил приключен и приятелите с радост се отправили към кръчмата. Последователите на Бендер отлично са усвоили неговите прийоми. Те започват спора с думите „Науката е доказала“, „Абсолютно ясно е“, „Само глупавите не разбират“, „Всички велики хора са съгласни с нас“, „Това е несъмнен факт“,…след което поздравяват сами себе си за победата и си стискат ръцете.
Синдромът на скункса
Това е малко животно с красива козина, което е известно с това, че се защитава от враговете, отделяйки воняща течност. Дори лъвовете и мечките се опасяват да се доближат до скункса и му позволяват да изяде част от плячката им. Обикновено скунксът не напада пръв, но ако случайно го закачиш, той бързо се обръща с гръб към противника и изпуска струя с отвратителна миризма, която после дълго време не се отмирисва. Нашият съвет е да избягвате спорове със скунксовете, за да не бъдете напръскани със зловонната течност, която у тях е винаги в наличност.
Синдромът на Иуда
Някои го наричат „синдром на Красницкий“, известен обновленец-провокатор. През 20-те години на миналия век, когато Църквата била подложена на систематично унищожение, а свещениците – репресирани, този „червен Иуда“ обвинявал своите противници и като цяло неугодните нему лица в пресата, че са врагове на народа, тайни контрареволюционери, заговорници срещу съветската власт, и др., а също така е встъпвал в качеството си на свидетел в съдебни процеси, обикновено завършващи с разстрела на невинни хора. Синдромът на Иуда-Красницкий е доносничество срещу своите идеологически опоненти, клевета чрез пресата, за да се насочи общественото мнение срещу тях. Трябва да се каже, че дори безбожната власт, която е използвала услугите на такива хора, се е отнасяла към тях с най-голямо презрение.
Синдромът на Гьобелс
В откровени разговори със служащите от своя идеологически апарат Гьобелс казвал, че докато малката лъжа може да събуди подозрение, голямата (по-лесно) се възприема като истина. Освен това лъжите трябва да се повтарят и преувеличават. За човек е психологически трудно да си представи, че всичко, което той е чул, е пълна лъжа. Колкото по-голям е мащабът на лъжата, толкова по-правдоподобна изглежда тя. Затова съветът на Гьобелс бил: „Лъжете без страх и без колебание, лъжете колкото се може повече и по-уверено и успехът ви е гарантиран.
Синдром на „травмирания демон“
Средновековните схоластици на шега казвали, че демонът, бидейки свален от небето, паднал на земята с главата надолу и в резултат на удара загубил способността да мисли логично. Обикновено в дискусиите демонът е бъбрив, но винаги е объркан в изводите си и не може да намери връзка между причина и следствие. Въпреки, че разполага с обширна информация, той не е в състояние да построи нито един верен силогизъм. Този синдром е или реална неспособност да се мисли последователно и ясно, или съзнателен прийом – да заблудиш противника, т.е. вид словесно мошеничество…
Синдромът на Хрушчов
Този политик, когато не желаел да отговори на зададения въпрос, започвал да говори на друга тема. И така, слушателите не разбирали какво и защо говори. В същото време Хрушчов говорел без прекъсване, заливайки публиката с лавина от думи, изтощавайки я докрай, след което заявявал, че времето на срещата е изтекло, благодарял за вниманието и стискал ръцете на събеседниците си. Тази техника е да се замъгли въпроса с димна завеса от думи и по този начин да се избегне отговора.
Синдромът на прокурора
Участникът в диалога третира събеседника си както прокурор – престъпник. Той повдига обвинения, иска отчет и произнася присъдата си. Такъв човек постоянно губи представата си за мяра и права. Тук вече изобщо не може да се говори за етика. Той забравя, че не разговаря с подсъдим, но със свой събрат, не му се седи на обща маса, той винаги иска да облече прокурорската мантия и да скочи на прокурорското място…
Синдромът на скептика или на заека
В критични моменти на дискусията той изведнъж заявява, че човек поради своята ограниченост не може да знае нищо и че трябва да дочака до Страшния съд, за да получи отговор. Тогава не е ясно защо е взел участие в дискусията.
Синдромът на трагика
Представете си, че сте самодеен актьор в провинциален театър, който произнася монолога на крал Лир или Ричард III, бълвайки проклятия и призовавайки за свидетели „небето и земята“. При това трябва да обръщате нагоре очи и да размахвате юмруци. Помнете, че най-добрата защита е нападението. Викайте като на ориенталски пазар, където едновременно продавате и купувате, заглушавайте думите на противника си с хохот, тъй както комунистите заглушаваха враговете си в ефира, потопете го в поток от думи, повтаряйки по-често: „Ужасѐн съм!“, „Земята и небето потръпват от думите на този човек!“, „Караул, на помощ!“, „Такава ерес не е имало от създаването на света“. Не се бойте да сипете измислици, никой няма да запомни думите ви, но ще остане впечатлението, че опонентът ви е направил нещо, което ви е ужасило, така че заглушете го с кикот, махайте с ръце както гъска с крилата си и при това викайте, че сте спасили Рим.
Синдромът на барон фон Мюнхаузен
Това е с неудържима фантазия да приписваш на опонента си нещо, което той изобщо не е казал и дори не е мислил. Например, вашият опонент казва: „слънцето се показа“, а вие викате в отговор: „Значи слънцето може да ляга и да става? Вижте го как безсрамно проповядва, че слънцето е живо същество с крака. Нима не е чел посланието на Петия Вселенски Събор, който предава на анатема тези, които вярват, че небесните светила са одухотворени същества? Ясно е, че той проповядва езичество…” След това направете екскурс в митологиите на народите по света и ще блеснете със своята ерудиция, като изтъкнете, че древните египтяни са наричали слънчевото божество „Ра“, а в периода на новото царство – „Амон“; при гърците „Хелиос“, при персите – „Митра“ и т.н.
Синдромът на „златното перо”
След като известният ориенталист, специалист по древни и източни езици Ренан написал клеветническата си книга „Животът на Иисус Христос”, едно от сатанинските общества му поднесло като подарък писалка със златно перо, ювелирна изработка, която той приел с благодарност и писал с нея своите фалшификации по историята на християнството и древната Църква… В този случай науката била целенасочено впрегната в служение на лъжата и за разрушаване на вярата, но при всичко това Ренан с иезуитско лицемерие се обявявал за почитател на Христос…
Синдромът на Ойленшпигел
…Героят на романа още като малък обичал да имитира хората, които минавали покрай дома му, като копирал мимиките им и правел комични гримаси. Целта на този прийом е вместо доводи по отношение на опонента да се употребяват язвителни насмешки, за да се покаже той в комичен вид… Съветът е, когато видите, че работите отиват на зле (нямате доводи), да отвръщате на аргументите на опонента си с хумор и насмешка, тоест с карикатура, нарисувана не с молив, а с думи и гримаси…
Синдром „ловец на бълхи”
Опитайте се да намерите у своя опонент някаква грешка, например не на място поставена запетая, а след това се развикайте, че ако запетаята не е на мястото си, значи и целият текст е съмнителен, тъй като от това става ясно че вашият опонент е невеж в областта на граматиката. Можете да разкажете, че в древните академии граматиката е влизала кръга на хуманитарните науки наравно с риториката и диалектиката. Затова излишната запетая или нейното отсъствие представляват потресаваща неграмотност и нечувано невежество…
Синдром на следотърсача
Загадъчно усмихвайки се, попитайте опонента си: „Коя е вашата прабаба?”. Ако отвърне: „Не зная”, продължете: „Вие не знаете, а ние знаем, и скоро всички ще узнаят това”. Такъв аргумент се явява прекрасен отвличащ метод и кара слушателите да се отнасят с недоверие към правнука на подозрителната прабаба.
Синдром на „врага“
Той бил един от атрибутите на болшевишката вътрешна политика. По плакати, във вестници и списания били изобразявани злите „врагове на народа”. За да се отвлече вниманието на хората им било внушавано, че са заобиколени от „врагове”, че „враговете” може даже да са членове на собствените им семейства и че „враговете” трябва да бъдат намирани и изобличавани. В 20–30-те години на XX век студентите в университетите съдели своите преподаватели за недостиг на „класово съзнание”… Шалва Нуцубидзе впоследствие говорил на своята съпруга Кетеван: „Страшно бе не това, че ни съдеше утайката на обществото,…а това, че хора, на които ние бяхме отдали знанията и трудовете на целия си живот така леко повярваха в това”…
Синдром на сплетницата
За да бъдат избегнати обвинения в клевета, нападките против опонента се формулират така: „Чувал съм от съседа; надежден източник ми съобщи; предадоха ми по телефона анонимно; не знаете ли, че всички говорят за това” (бел. прев. или както у нас се среща „според информация от църковни източници“) и т. н. Тези слухове и клюки могат да имат най-фантастичен характер… Обикновено такъв метод произвежда ефект, необходимо е само обвинението да бъде произнесено гръмко и тържествено, а фразата: „Чувал съм от еди-кого си” с тайнствен шепот, който интригува слушателите – може би този „еди-кой си” е особено важна персона, пожелала да остане неизвестна. Така клеветата никого не възмущава и рядко бива наказана…
Синдром на либерала
Либералът се характеризира с необичайна широта на възгледите, която той постоянно афишира. Той е едновременно и демократ и монархист, православен, католик, теософ и антропософ… Трудно можем да предположим какъв цвят ще приеме този хамелеон в дадения момент. Либералът говори от позицията на безграничната свобода – свобода за сектантите, свобода за хомосексуалистите, свобода за детеубийците, свобода за нудистите и пр. Той настоява за премахване на всички нравствени ограничения; демонстрацията на гнусотии и разврат в масмедиите оправдава със свобода на съвестта и свободата на словото. И само една група хора либералът лишава от право на свобода – православните, които искат да съхранят своята вяра и традиции. Той е готов да защитава с перото си като с меч католици, иеховисти, кришнаити, поклонници на раджниша и т. н. Но когато стане дума за Православието либералът получава пристъп на ярост и забравяйки призивите за търпимост, захвърлил предишната толерантност като непотребна маска, започва да лепи върху православните си опоненти етикети като: „мракобесник”, „фанатик” и „невежа”.
Синдром на рибата-таралеж
Тази неголяма риба има една особеност: при опасност се надува до размер на футболна топка… „Таралежът” започва дискусията, обръщайки внимание върху своята биография във вид на апокриф, изброявайки своите звания и заслуги пред науката и обществото (бел. прев. или успешна кариера на запад) и след като надълго и нашироко нахвали самия себе си, не забравя между другото да отбележи, че чичо му е генерал, а леля му – университетски преподавател, доктор на науките и лауреат на какво ли не. След това отдалеч показва някакви документи, както някога Остап Бендер показвал квитанциите… В края на изложението той заявява, че по-добре от всички знае, какво трябва да се направи и от кого, и предлага проект за радикално преустройство на обществото.
Синдром на изпитващия
Такъв участник в дискусията, когато няма какво да каже по същество, започва да задава на своите опоненти най-неочаквани въпроси: например в коя година и защо бил убит последният от братята Гракхи; каква е разликата между ученията на Севир, Юлиан Халикарнаски и абуна Теофил и кое от тях е най-близко до учението на Аполинарий Лаодикийски; в кой род е „Дух Свети” в арамейския и сирийския език и тем подобни. Обикновено опонентите не могат да отговорят на тези въпроси, но и сам „изпитващият” не се оправя много добре с историческите дати и еретическите хитрости, ала ефектът е налице: „изпитващият” гледа на опонентите си тържествуващо, като на провалили се на изпит студенти…
И така, разумният, коректен и целенасочен диалог привежда ако не към съгласие, то поне към взаимно разбиране, а неразумният – към все по-голямо разделение и отчуждение. Затова всички ние сме длъжни да се учим на култура на участие в диалога и диспута, като разбира се, това се отнася и до самия автор на статията.
Архим. Рафаил Карелин, „За болестните форми на диспут и дискусия“ (със съкращения)
http://karelin-r.ru/
Бел. ред. Популярен способ на либералите е обвиняването на православните във „фарисейство“, заради стремежа им да се придържат към Свещеното Предание и църковните правила… Не разбирайки смисъла на Христовите заповеди, обвинителите сами култивират в себе си фарисейство падайки в греха на самопревъзнасянето и осъждането. Друг лукав способ при тях е, наред с прокарването на либерални идеи, да се представят за истински пазители на „отеческите предания” като подхождат към Светоотеческото наследство избирателно – според собствените си предпочитания.