Истории за живота и чудесата на преподобни Гавриил Ургебадзе
Запознах се с Джулиета Михайловна Варян, родната сестра на стареца Гавриил, през 2014 г., докато работех над първия ми документален филм за преподобния. Нейните спомени са публикувани нееднократно в различни статии и са включени във филмите „Диадемата на стареца“ и „Чакам ви в Самтавро“.
– От каква възраст си спомняте нашия обичен старец Гавриил?
– Спомням си го още много малък, от двегодишна възраст, но ясно го помня от времето, когато го видях да влетява в двора. От този момент го помня.
– Да влетява?
– Да, той влетя, с ръце и крака, изпънати настрани като крила. Тогава бях на около пет години, а той на дванадесет. Като видя това, баща ми се разрида с горчиви сълзи, мислейки, че Гавриил (Васико) има някакъв проблем. Никой не можеше да го разбере. Помня и как аз самата реагирах – бях изумена от видяното. До нас живееха две много благочестиви вярващи жени – Нина и Маро. Те, изумени, със страх Божий казаха: „Васико е раб Божий, раб Божий…“
– Джулиета Михайловна, имаше ли е старецът Гавриил приятели в детството? Деца, с които да общува на двора, по съседство?
– Всички се събираха в двора, но той не играеше с никого. Ходеше да строи църкви от камъчета; взимаше пръчка, връзваше парцал на нея и вървеше като на кръстен ход. Другите деца разказваха, че когато Васико вдигне пръчката и започне да тича, птиците летят след него; докато когато те вдигат пръчки, птиците не летят след тях. Не се интересуваше от детски лудории и игри. Да се каже, че е имал приятели в детството, би било невярно, но всички се събираха около него и той бе приветлив с всеки един от тях. В мислите си обаче имаше само Бога и се опитваше да проявява любов и към другите. Той обичаше всички.
– Как се проявяваше тази любов в детството или по-скоро умението да дарява любов на околните?
– Спомням си такъв случай. След кончината на баща ми, животът ни стана труден. Имаше моменти, когато дни наред нямахме храна, въпреки че не чувствах глад. Ходех в девическото училище в Тбилиси. Разстоянието от нашата къща до училището бе четири трамвайни спирки и още малко. Един ден на Гавриил му дадоха парче хляб намазан със сладко от патладжани. Той го носеше през целия път, за да ми го донесе и да ме нахрани. Щом звънецът позвъни за края на часа и аз излязох от училище, го видях да стои там и да ме чака с този хляб и сладко в ръка. Тогава той беше на деветнадесет години. Какви чувства имаше, какво любящо сърце, не само, че сам не се яде, но и ми донесе храна до училище пеша. Той остана такъв през целия си живот.
– Джулиета, знаем, че майка ви първоначално е била против замонашването на стареца Гавриил. Какви бяха отношенията им?
– Той обичаше майка ни с цялото си сърце, разбира се. Отначало мама искаше той да бъде едно нормално дете, без да прекарва дните си по манастирите. Но с течение на времето тя видя всичко и разбра, че той не е от този свят, въпреки че като майка винаги го защитаваше и дори му даваше съвети. Мама не обичаше, когато хората идваха при Гавриил за съвет, за благословение, защото се притесняваше, че той ще се умори. Понякога казваше: „Те прииждат, прииждат. Оставете детето ми на мира“. Заставаше право на портата. Гавриил пък приемаше всички с любов и търпение. Понякога той ѝ казваше нещо напреки, но винаги ѝ се извиняваше след подобна случка. Идваше, толкова пъти съм виждала това, и ѝ казваше: „Мамо, ти знаеш колко те обичам. Прости ми, ако те обидих“.
– Как възприемахте неговото странно поведение, юродството ради Христа?
– Бях младо и будно момиче, а брат ми обикаляше по кошчетата за боклук… Съседите често ми казваха: „Джулия, видяхме го отново на сметището…“ Сърцето ми се свиваше за него, но не отвръщах нищо. Какво бих могла да им кажа, как бих могла да обясня защо той обикаляше по градските сметища? Винаги обаче съм чувствала едно нещо: той е чист и не може да направи нищо лошо и нечисто. Никога не съм коментирала това. Въпреки че, както вече ви казах, имаше един момент, когато бях много притеснена, защото хората мислеха, че е пиян. Когато започнах да ходя на църква, си въобразявах, че знам всичко, затова взех Библията, сложих отметка на Първо послание на свети апостол Павел до Коринтяни и отидох да го видя. Казах му: „Гаврииле, искам да ти кажа нещо“. „Кажи“ – отговори ми той. Отворих Библията и му казвам: „Тук пише, че пияниците няма са наследят Царството Небесно…“ Не можах да довърша изречението си; той ме погледна с такива очи, че аз затворих книгата без да мога да изрека и дума повече… Не мисля, че през целия този ден промълвих каквото и да е повече.
– Имахте ли усещането, че той е юродив ради Христа и че не е от този свят?
– От детството усещах, че той не е от този свят. Но юродството му за Христа е трудно за разбиране. Имаше един момент, когато бях наистина изненадана от контраста между странното му поведение, мнението на хората за него и същността на самия Гавриил. Някъде през 1986 г. той бе в Сенаки, в манастира Менджи. Отидох да го посетя. По време на утренята той стоеше на клироса и четеше молитвите на богослужението, когато изведнъж засия от светлина. Лицето му сияеше, брадата му; всичко сияеше. И си помислих изненадана: „Защо сияе? Може ли брат ми да е светец?…“ От една страна го наричаха пияница, а от друга той даваше толкова мъдри съвети и дори сияеше. Бях изумена.
– Господ е излекувал и изцелил много хора по молитвите му. Забелязахте ли това още докато бе жив?
– Години по-късно разбрах, че Господ ме е спасил от смърт по молитвите му. Той имаше много силна молитва; голямо дръзновение пред Бога. Отначало не разбирахме и не приписвахме чудесата, които се случваха пред очите ни, на молитвите на Гавриил; но сега разбираме, че това е било благодарение на него.
– Как молитвите на стареца Гавриил ви спасиха от смърт?
– Имах проблем с щитовидната жлеза. Появиха се някои възли, затрудняващи нормалното дишане и имах пристъпи на задушаване. Това също доведе до сърдечни заболявания. По съвет на моите приятели отидох да се лекувам в украинския град Черновци. Там имаше известен ендокринологичен център. Лекуваха ме един месец, но това не доведе до резултати. Лекарите настояваха за операция, но аз бях сама, страхувах се и отказах. Беше топъл декември. Излязох от болницата и отидох на разходка в парка, мислейки какво да направя… Докато бях потънала в размисъл, неочаквано закачих с крака си нещо. Не обърнах внимание и продължих да вървя, но след малко чух глас, който ми каза: „Върни се, виж какво беше това“. Върнах се и когато погледнах, видях икона на Спасителя. Разбрах, че Господ ме благославя за операцията. След това се съгласих да ме оперират и с Божията помощ всичко мина добре. Скоро след това се прибрах вкъщи. Болката и сърдечните проблеми бяха изчезнали. Няколко дни след операцията лекарите ми изпратиха писмо, че по време на биопсията отстранените клетки се превърнали в злокачествени пред очите им. Когато се прибрах вкъщи, първото нещо, което сторих, бе да отида да видя брат си. Показах му иконата на Спасителя и му разказах как по чудо я открих. Той се усмихна, изобщо не се изненада и го прие като нещо нормално. Взе иконата на Спасителя, постави я в обков и ми я подаде. Все още имам тази икона. Оперирах се на 4 декември 1984 г. – а това бе деня, когато се празнува Въведение Богородично. Години по-късно построиха църква, посветена на Въведение Богородично, точно срещу къщата ни… Така, по молитвите на стареца Гавриил, Господ ме спаси. Такъв молитвеник бе Старецът Гавриил.
– Много хора днес са укрепени и помилвани от Бога по молитвите на нашия любим старец Гавриил.
– Да, така е. Спомням си преди няколко години бях в Канда на църква. След службата дойде жена на около тридесет и пет или четиридесет години и ме попита: „Ти ли си сестрата на Гавриил?“ „Да“, отговорих аз. И тя ми разказа една история: „Имах много болни крака. Не можех да ходя и нищо не помагаше. Един ден видях старецът Гавриил насън и той ми каза: „Джулия, ела да видиш, ела…“ И тя отишла при мощите на отец Гавриил… „И виждате колко лесно вървя сега!“ – радостно ми каза. Тя можеше за ходи свободно, болката ѝ бе изчезнала и по този начин тя бе излекувана.
Друга жена свидетелства за това как била в лодка, която започнала да потъва в морето. Изглеждало, че няма надежда да бъде спасена и изведнъж иконата на стареца Гавриил, която носела със себе си, изплувала на повърхността на водата в почти потъналата лодка. Тя разбрала, че там е Гавриил. Никой не помни как са се озовали на брега, но всички в лодката били спасени.
– Какво е да бъдеш сестра на светец?
– Отнасям се трезво по този въпрос. Дори приживе отец Гавриил бе необикновен и аз чувствах, че е светец. Но се натоварвам и смущавам от вниманието, което хората ми оказват. Притеснява ме, когато някой хора мислят, че тъй като съм сестра на Гавриил, в мен трябва да има нещо от самия него. Да съм като него. Но хората знаят какви сме грешници. Моля се за всички. Много хора ми казват да помоля брат ми да им помогне. Затова отивам до неговата икона и казвам: „Гаврииле, този човек пита за това… Другият – за това… Третият – за еди-какво си… Помогни им…“ И това, което му казвам на ухо, той често изпълнява. Светиите чуват всичко и отговарят на богоугодните молитви. В това се убеждаваме непрестанно – светиите ни чуват, те невидимо са с нас.
– Усещате ли неговото невидимо присъствие?
– Естествено. Той ми е помагал няколко пъти. Молитвите му имат голяма сила, понеже по думите на Иисуса Христа (слушайки и изпълнявайки словото Божие, срв. Лук. 8:21), той е станал Негов брат, тъй като говореше само онова, което Господ влагаше в ума му. Всички усетиха присъствието и силата на думите му, когато погребахме майка ни. Тя почина пет години след неговата кончина. Приживе отец Гавриил ни бе казал, че не трябва да се погребва духовно лице без отпусен лист. Тъй като в манастира нямаха такъв лист, изпратихме хора до Патриаршията. Без да чакат, обаче, прочетоха молитва и решиха да погребат майка ми без такъв лист. Неочаквано гробът се оказа тесен и не можеха да спуснат ковчега в него. Всички бяха изненадани: гробът беше достатъчно широк, че не само един, но два ковчега можеше да се приберат лесно в него, но ковчегът просто не влизаше по никакъв начин. По това време успяха да се върнат от Патриаршията и сложиха въпросния лист в ръката на покойната. И какво мислите, ковчегът лесно се спусна, без никой да разширява гроба.
– Много хора повсеместно обичат стареца Гавриил, особено в Русия. Как си обяснявате това?
– Обяснявам си го с това, че всички православни сме единни в Христа. Знам колко обичан е старецът Гавриил от вярващите и аз също много силно ги обичам. Руснаци, украинци, беларуси.
На 22 май бях в манастира Самтамвро. Излизайки от манастира след службата, решихме да се отбием в параклиса на света Нино в Маквловани. Приближихме се до параклиса, където заварихме украинска делегация, около 50 души. Те ме видяха отдалеко и възторжено завикаха: „Сестрата на Гавриил от филма „Диадемата на Стареца!““.
Господи, толкова неловко ми стана, но виждайки любовта им към стареца Гавриил се радвах. И въобще, такава любов към нашия Гавриил, каквато има в Светата Рус, не съм виждала. Там много силно го почитат.
– Да, много хора обичат стареца Гавриил. Какво бихте им казали?
– Нека сърцата им винаги да са толкова обичащи, колкото и сега. Да не се страхуват и да не губят вяра, независимо колко тежко им е. Искрено да почитат Господа и да Му се покланят с дух и с истина.
Интервю: Константин Церцвадзе