Щрихи от живота на архимандрит Евтимий, игумен на Зографската света обител (+1994 г.)
Не трябва да бързаш в молитвата
Дядо Евтимий неотклонно се придържаше към това свое правило да не бърза в молитвата, защото сама Света Богородица го беше научила на това. Когато бе паднал от райската ябълка и престоя няколко дни в болница, там също, макар и в леглото, извършвал църковните служби с броеницата. Събуждал се нощем и се стремял да свърши, преди да са дошли от медицинския персонал на сутрешна проверка. Затова казвал молитвата малко по-бързо, за да успее да извърши необходимия брой броеници. Тогава една нощ му се явява Света Богородица и му казва: „По-бавно! Не трябва да бързаш в молитвата!“. А той от срам не посмял да вдигне очи и да я погледне. По-късно сподели за това свое преживяване с един млад духовник по повод на това, че когато бяха заедно в солунския конак, братът го подтикваше да свършат по-скоро молитвата, за да успеят с очакващите ги дела.
Духовно благородство
Той имаше способността мълчаливо и търпеливо да изслушва събеседника си, да не го прекъсва, показвайки по този начин уважението си към него, какъвто и да беше неговият ранг в църковната или светската иерархия. Това толкова рядко в наше време качество, тази мекота в отношенията му с хората, която свидетелства за дълбок душевен мир, по удивителен начин се съчетаваше с твърдост в спазване на църковните канони и устави.
Тъй като почти винаги беше лишен от човешка подкрепа, беше свикнал да се надява само на Божествената.
Дълбок вътрешен живот
Пеенето му беше просто, но сладко, сладостно и издаваше дълбокия му вътрешен живот. Живееше това, което пееше. Затова се случваше, когато свърши някоя стихира, лицето му да бъде обляно със сълзи. За разлика от начина му на говорене в ежедневието, който бе почти мънкане и човек го разбираше по-скоро интуитивно, когато пееше, гласът му ставаше силен и ясен. Когато четеше в храма, гласът му беше топъл, съдържаше дълбоко чувство (без ни най-малко да изпада в прекаленост и актьорство). Изговаряше свещените богослужебни слова ясно и без припряност.
С четенето на канони и тропари той се обръщаше непосредствено към Христа и светиите, пред които чувстваше себе си като дете. Затова често гласът и цялото му изражение наподобяваше поведението и звуците, издавани от невръстен младенец. Този начин на предстоене пред Бога беше изцяло в съзвучие с аскетическите съвети на любимия му авва Исаак: „Когато пристъпиш към Бога с молитва, бъди в помисъла си като мравка и като земните влечуги, и като пиявица, и като гълголещо дете. И не казвай пред Него нищо със знание, но с младенчески ум пристъпвай към Бога и ходи пред Него, за да се удостоиш с онзи отечески промисъл и грижа, давани от бащите на техните невръстни деца“.
Духовните книги – огледало на собствената душа
Беше успял да затвори своя ум в себе си до такава степен, че както сподели един младеж, всяка духовна книга, която четеше, ставаше за него огледало на собствената му душа. Много обичаше аскетическите слова на свети Исаак Сирин. Книгата се беше износила от постоянно четене. Любими му бяха същи и житието и творенията на преподобни Паисий Величковски.
Деликатнa строгост
Един от дългогодишните полицаи в манастирския участък, Леонидис Кефалидис, разказва, че по време на Страстната седмица се случил на смяна. Решил, че това е удобен случай да се приготви с по-усилен пост от друг път и да се причасти. От Велики понеделник ядял само варени картофи. Когато на Велики четвъртък по време на Литургията пристъпил да се приобщи със светите Тайни, дядо Игуменът, който служел, го попитал дали се е изповядал и дали е постил. Като разбрал колко е постил и че не се е изповядал, казал му: „Добре си постил, но трябва повече дни, а също и изповед“. И деликатно го отклонил от свето Причастие. Леонидас сподели: „Това си го спомням много по-живо, отколкото всички други пъти, когато съм се причастявал. Получих по-голяма полза от това, че не ме причасти“.
След последното пътуване до България
След последното си пътуване до България, дядо Евтимий се връща в Зографския манастир, за да отпразнува есенния празник на свети Георги. След това започва Рождественският пост и идва празникът Въведение на Пресвета Богородица в храма, който той толкова много обича. В навечерието манастирските братя се изповядват, за да се причастят на светата Литургия. Когато един от братята по време на изповедта поглежда към Стареца, дъхът му секва. Лицето на дядо Игумена свети с една особена свръхестествена светлина и цялото му същество е преизпълнено с любов, която той е готов да излее изцяло върху каещия се.
Вечерта според обичая е извършено бдение, което прекъсва след първия час и на утрото продължава с трети и шести час и света Литургия. Дядо Игуменът закъснява необичайно много сутринта и отиват в игуменарницата да го викат. Там го намират вече починал в близост до диванчето, на което спял седешком. Едни от отците остават при него, за да направят необходимите приготовления с тялото му, а останалите отслужват Литургията. Монахът, който клисарува, като разбира, че Старецът е починал, чувства силна тежест в душата си. Но когато след службата отива и го види, душата му се успокоява. Също такъв покой чувстват всички отци, събрали се от цяла Света Гора (между които и няколко игумени), за да извършат погребението на дядо Евтимий. Лицето му е спокойно и благостно, подсказвайки на всички, които го гледат, че дядо Игуменът вече се е въдворил в мястото на вечния покой.
„Архимандрит Евтимий. Игумен на Зографската света обител. Животоописание“ /Съставено от братството на Зографския манастир/