Познавах го още като дете. Неволно забелязах, че не приличаше на другите свещеници. По онова време в нашия край живееха и други, освободени иеромонаси: отец Кифа, отец Макарии, отец Партений, отец Кесарий, отец Пармен. Всички те бяха добри свещеници, но нито един от тях не предизвикваше такова благоговейно чувство към себе си, както отец Севастиан.
От него струяха потоци благодат и всички усещаха това. Дори външността на отеца бе необикновена — благообразно, одухотворено лице, проницателни тъмни очи, копринена като на дете коса. Той бе много деликатен, тактичен, никога не унизи, не оскърби, не прекъсна никого, никога не подчертаваше физическите недостатъци на човека. И в негово присъствие на никого не му идваше на ум да каже за някого, че е глух, сляп, куц и така нататък. Около отеца имаше високонравствена атмосфера, в която бе невъзможно да вършиш подлости и да говориш грубо. Той нямаше предпочитани любимци, отнасяше се еднакво към всички и с това още повече сплотяваше хората около себе си. Навсякъде, винаги и във всичко бе тих, скромен и се стремеше да върши незабележимо добрите дела.
За двадесет и три години познанство не съм го чувала нито веднъж да похвали себе си, да посочи себе си за пример на другите. Напротив често казваше: „Аз съм малограмотен, завършил съм четвърти клас и нямам нито дар слово, нито глас“. Най-често четеше проповеди по книга без да добавя нищо от себе си. А седейки на маса със свои духовни чеда понякога разказваше нещо, но спокойно, скромно, без показност.
Спомени за преподобния старец Севастиан Карагандински от негово духовно чедо