Старецът Иаков казваше: „Защо толкова много хора идват тук в манастира? Вярваме, че те идват, защото така иска Свети Давид. Следователно те идват по Божие благоволение. Ако свети Давид иска това, как бихме могли ние, послушниците на светеца, да имаме друго мнение?“
Той съветваше нас монасите да имаме любов, страннолюбие, да обичаме хората. Относно това той ни говореше: „Манастирите винаги трябва да са отворени, отци мои. Защото поклонниците могат да дойдат отдалеч и не е справедливо да чакат навън на студ, дъжд или пек. Това е любов, монахът трябва да се жертва, защото манастирът не е наш, ние сме странници тук в манастира на свети Давид, наемници и разпоредители. Всичко принадлежи на Светеца – и одеждите, които нося, и храната, която приемам – всичко е на Светеца. Мое е само това, което донесох, когато дойдох в манастира – моите грехове и до ден днешен плача за тях. Всичко останало е на свети Давид…
Днес мнозина могат да бъдат монаси като нас, но ние нямаме смирение, имаме егоизъм, гордост и мислим, че сме нещо и правим нещо. Ако обаче не изгоним тези немощи от себе си, нито ще се сподобим с Рая, нито ще видим Царството Божие“.
Душата на Стареца беше като душа на малко дете, той гледаше на всички хора, които идваха в манастира, с еднаква любов, с любовта на Христос. Така той се труди много и се жертва за другите.
Накратко за Стареца можем да кажем, че бе „воден от Духа Божий“. Той живееше по заповедите: “Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия си разум, и ближния си като себе си”, „Радвайте се с ония, които се радват, и плачете с ония, които плачат”. Както каза една госпожа, старецът плакал с нея за нейните скърби, независимо че нито самата тя, нито дори майка ѝ не плачели. Самият отец Иаков казваше: „Чедо, аз се смея с тези, които се смеят и плача с тези, които плачат.”
Имаше голям дар слово (дар, който се дава изключително на пастири). Никой не си тръгваше от него неутешен, каквото и да се случи. Човекът си отиваше укрепен, обновен, с надежда, с радост, с благоговение и наистина впоследствие всичко ставаше така, както казваше старецът, когато го изпровождаше: „Не се огорчавай, всичко ще се оправи!“ И наистина ставаше така.
„Когато обличаме расо – казваше Старецът – ние правим това с цел да осветим душите си. Нужно е обаче внимание, тъй като е възможно желанието за светска чест, желанието за слава и егоизмът вместо да осветят душата ни, да причинят нейната смърт.“
Преди да се престави в Господа, свети Иаков написва на Разпятието (под нозете на Христос) своята последна молба, с думите на разкаялия се разбойник: „Спомни си за мене, Господи, Твоя раб йеромонах Иаков“ (Срв. Лука 23:42 – „Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в Царството Си“)
По свидетелства на духовни чеда на Стареца Иаков Цаликис, от книгата „Святой старец блаженный отец Иаков Игумен Священной Обители Преподобного старца Давида“