Блаженият старец Филотей (Зервакос) се родил през май 1884 г. в малкото селце Пакия на Пелопонес. При светото Кръщение благочестивите му родители Панайотис и Катерина му дали името Константин. От ранна възраст той бил богобоязливо дете и всекидневно посещавал храма. В автобиографията му се разказва, как когато бил на осем или десет години, дяволът се явил пред него в стари закърпени дрехи и обувки, с ужасно лице и рога на главата. Отстоейки на известно разстояние, изкусителят хвърлял камъни, които падали до момчето, но не го удряли.
Когато Константин завършил гимназия, родителите му го изпратили в педагогическо училище. На 17 години той станал учител. Младият човек искал да замине за Америка, за да преподава там в училище към една от гръцките енории. Но Бог решил друго. Като прочел житието на светите Варвара, Йоан Дамаскин, Антоний Велики и други, той усетил в сърцето си божествена сладост, така че то се разгоряло с пламенна любов към Бога и всичко божествено. Дни наред, припомняйки си житията, той отново и отново преживявал страданията на мъчениците за вярата и сладката тишина на монасите-пустиножители. Умът му бил изцяло зает с мисли за Бога и небесните неща. Така у него се събудило желанието да стане монах. Той споделил това с майка си и същата нощ му се явили демони във вид на чудовища, които заплашили да го убият, ако не остави намерението си. Обзет от страх, Константин призовал на помощ Божията Майка. Изведнъж Нейната икона слязла от небето и демоните изчезнали. Когато иконата започнала да се издига, демоните се върнали, още по-разярени. Това се повторило. Третият път Константин грабнал иконата и не я пуснал, докато не дошъл на себе си. Когато се събудил, той стоял, целия треперейки, до сутринта.
Оттогава Константин се боял да напуска къщата като се стъмни. Желанието му за монашески живот постепенно отслабнало. Същевременно светските неща го изкушавали, но Бог не го оставил и го пазел. Скоро той станал учител в близкото село Поиникион. Освен че работел, той отделял много време да свири на цигулка, мандолина и китара… Един ден бил на гости у приятел. Погледът му попаднал върху красиво подвързана книга, наречена „Брилянтите на рая“ – сборник от жития на светци и други духовни произведения. Константин, чието сърце отново се разпалило от любов към Бога, взел книгата и веднага се прибрал вкъщи, за да я прочете. Усещайки отново докосването на благодатта, той решил да остави всичко светско – музиката, общуването с хората и всичко, което го свързвало със света. Вълнувала го мисълта за това как ще се яви душата му на Страшния съд.
Константин продължил да преподава и оказвал силно влияние върху своите ученици. Той казвал: “Бих исках вярата и страхът Божий да се вкоренят в сърцата им, така че родителите им да ги виждат като ангели Божии”.
Когато той поел по пътя на благочестието, ставайки пример за околните, демоните отново се върнали при него и започнали да го измъчват. В автобиографията му са описани битките му с тях. След една такава битка той казал: “Озовах се там, където живеят демоните. Видях много нечисти духове, които работеха като в цех, измисляйки всякакви капани, с които да уловят хората”. В крайна сметка той победил страха от тъмното и от демоничните нападения, разсъждавайки, че Бог, който се грижи за него през деня, несъмнено не ще го остави и през нощта. Нощем той започнал да посещава параклисите в околните села и се молел, докато светът спял. И всеки път, когато демоните го нападали, призовавал Божията Майка и Тя му идвала на помощ.
Желанието му за монашески живот се усилило. Но родителите му се възпротивили на намерението му да напусне света, особено баща му, който дори заплашвал да се самоубие. В търсенето на манастир, в който да постъпи, Константин се скитал бос, само с Библията и един кат дрехи в раница на гърба. Така той пристигнал в Патра, уморен и напълно изтощен. Тук отец Евсевий (Матопулос) го посъветвал да се върне, за да изпълни дълга си към родината си – да отбие военната си служба, „за да даде на кесаря кесаревото“ и едва тогава да пристъпи да служи на Небесния Цар.
През 1905 г., на 21-годишна възраст, Константин пристигал в Атина, където бил призован на военна служба. Едновременно с това той имал възможност да продължи образованието си и да присъства на проповедите на отец Евсевий, който също се преместил в Атина. Също имал щастливата възможност да се срещне и да прекара време със свети Николай Планас и свети Нектарий Егински. След като отбил военната си служба, Константин попитал свети Нектарий къде може да започне монашеския си живот. Свети Нектарий отговорил: „Желанието ти е добро, съветвам те да постъпиш в манастира Лонговарда на остров Парос, където има многочислено братство добродетелни монаси. Но 23-годишният Константин, в стремежа си да изпълни желанието на живота си, тръгнал на север към контролираната от Турция територия и по-точно на Света Гора Атон.
Пристигайки в Солун, той веднага отишъл да се поклони на мощите на светия мъченик Димитър, когото много обичал и почитал. Скоро турците го хванали и го обвинили в шпионаж. Благочестивият младеж бил осъден на смърт от секретаря на пашата, но пашата, позовавайки се на факта, че не всички обстоятелства по случая са му известни, не одобрил присъдата. Той освободил младежа и го изпратил обратно в Атина.
Няколко години по-късно Константин разбрал защо е бил помилван. Един негов приятел, с когото пътували до Солун, му разказал история, която чул от пашата и всичко се изяснило.
Ето разказа на пашата: “Една сутрин както спокойно си спях, изведнъж ми се яви свети Димитър, облечен в генералска униформа и с оръжие. Той ме погледна строго и нареди: „Ставай веднага! Облечи се, обуй се и отиди на еди-кое си място в града, за да освободиш младия мъж, който без съд и разследване е осъден на смърт. Когато го освободиш, качи го на парахода „Микали”, който е на пристанището и е готов да отплава за Гърция. Побързах незабавно да освободя младежа и да го изпратя в Гърция”.
Константин се разкаял за непослушанието си към свети Нектарий и най-сетне потеглил към Лонговардския манастир, където игуменът и братята го приели с голяма любов и радост. Седем месеца след постъпване в манастира, през декември 1907 г., той бил постриган в малката схима с името Филотей, което означава „боголюбив”, а на следващия ден бил ръкоположен за дякон. С благословението на своя духовен отец няколко години по-късно, през 1910 г., отец Филофей отишъл на поклонение на Света Гора. Връщайки се през Солун, той отново бил арестуван от турците по подозрение в шпионаж. И отново на помощ му се притекъл свети Димитър.
Отец Филотей се завърнал в Лонговарда, където през април 1912 г. бил ръкоположен в свещенически сан, а през октомври на следващата година възведен в архимандритски сан. Това била важна промяна в живота му: той започвал да изповядва и да проповядва на остров Егина, а по-късно в Атина, Пелопонес и други части на Гърция. През март 1924 г. предприел голямо пътуване, изповядвайки и проповядвайки в Южна Гърция, Крит, Палестина, Египет и на Синай. Отец Филотей бил много развълнуван от посещението си на Светите Земи и призовавал християните да отиват на поклонение там, а не да пътуват из Европа.
През същата година в Църквата възникнал голям смут заради неканонично и незаконно въведения нов календар, приет през 1923 г. от Константинополския патриарх Мелетий (Метаксакис), а през 1924 г. – от Синода на Еладската Църква. Разцепленията заради новия календар причинявали на стареца огромна скръб и той много се молел за възстановяването на светоотеческия църковен календар и за примирение на враждуващите. След въвеждането на новия стил, той не се отделил от своя епископ, но и не се придържал към новия календар, оставайки един от най-твърдите му противници. „Четиридесет години молех и продължавам да моля Бог да укроти тази ужасна буря, това бурно море в църковната среда, да възстанови мира, и веднъж посред нощ чух невидим глас да казва: „Бог допуска своеволните да стъпят на крив път“. Надявам се и се моля, и умолявам Небесния Отец да просвети църковните водачи и те да престанат да се нападат взаимно, да се помирят и да върнат в Църквата православния календар, завещан от отците ни.”
През 1930 г., когато Иеротей, игуменът на Лонговарда починал, на негово място бил избран архимандрит Филотей. Тогава той бил на 46 години, но се отличавал с голямо благоговение, непоклатима вяра в Бога, смирение и усърдие към църковните традиции и мнозина го почитали като свят подвижник.
По време на италианската и германската окупация (1941-1944) той работел неуморно, за да помага на бедните и гладуващите на остров Парос. От 150 до 200 жители ежедневно получавали храна в манастира и ако не била тази подкрепа, около 1500 души можело да умрат от глад. Отец Филотей се застъпил пред германския комисар на острова за 125 млади гърци, осъдени на смърт. Комисарят, който не искал да отстъпи, бил принуден да се съгласи, когато отец Филотей предложил и той да бъде екзекутиран заедно с осъдените.
След войната отец Филотей продължил своята мисионерска дейност. Няколко пъти в годината той пътувал до различни острови и до много села и градове на Северна и Южна Гърция, поучавал, увещавал и изповядвал. Освен че управлявал манастира Лонговарда, той подпомагал и други манастири. В автобиографията си той пише, че по време на тези мисионерски пътувания бил толкова уморен, че падал като мъртъв на леглото, мислейки, че никога повече няма да се изправи на крака, но или ще умре, изтощен от болест или ще лежи неподвижно в продължение на дни. Но всеки път, когато се събудел сутрин, се чувствал изцелен и напълно здрав. Това го удивлявало и му помогало да осъзнае своята немощ, съчетана със силата на Божията благодат.
Освен дарбите на изповедта, проповедта и дара на прозорливост, отец Филотей имал и дарба да пише. В писмо до него Такис Папатсонис отбелязва, че трудовете му могат да се равняват “с изящните трудове на светите отци на Църквата“. Отец Филотей публикувал само девет книги, въпреки че написал огромен брой статии, брошури и около десет хиляди писма с духовно съдържание до духовни чеда по целия свят. Благословеният старец пишел, за да подкрепи Божия народ в борбата за запазване на чистотата на вярата и да ги призове да останат верни на Свещеното Предание, наследено от отците на Църквата.
До края на земните си дни старецът Филотей продължавал да подкрепя и наставлява Божия народ. Няколко седмици преди смъртта му той бил посетен от архимандрит Дионисий, игумен на на манастира „Симонопетра“, едно от духовните му чеда. Той изслушал последната изповед на о. Филотей, а на следващия ден старецът се причастил със светите Христови Тайни като починал малко след това, на 8 май 1980 г.