Интервю със Сливенски митрополит Йоаникий от 2019 г.
Александра КАРАМИХАЛЕВА
– Ваше Високопреосвещенство, какво е определението Ви за „пълноценен живот” и пълноценно ли изживяхте своите години?
– На земята има земни измерения, а небето – други измерения. Пълноценен истински живот е духовният живот, изпълнението на Божиите заповеди. Това дава пълноценността на живота, изпълва го, извисява го.
Днес за мнозина духовността не е от голямо значение, но за мен е от първостепенно. Духът, Божият Дух е Който животвори. Той е Който извисява и Който възнаграждава. За това, дали пълноценно сме изживели живота си, само Господ може да каже. Той е единствено вярното измерение. Ние нито имаме това право да даваме оценка, нито това задължение.
Всеки ден чета житията на светиите и виждам, че те, праведниците, угодили на Бога, усетили благодатта, считат себе си за грешници, които нищо добро не са сторили. Да вземем канона на св. Андрей Критски, този велик светец! Като го четеш, ще си кажеш, че св. Андрей е най-големият грешник живял на земята. Праведникът се счита за грешник, а грешникът – за праведен, защото праведникът вижда своите недостатъци, а грешникът – не. Праведникът и най-малкото в себе си забелязва и затова като митаря си тръгва оправдан. Боже, бъди милостив към мене, грешния!
– И все пак, коя е най-важната Божия заповед?
– „Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум” – ето първата заповед! Втората, подобна на нея е: „възлюби ближния си като себе си. Друга заповед, по-голяма от тия, няма” (Марк. 12:28-31). На тия две заповеди се крепи целият закон и пророците.
– И ако спазваш всички останали заповеди, но любов нямаш?
– „Ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека”, както е казал св. ап. Павел. „Да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, – щом любов нямам, нищо ме не ползува”.
– Какво е важно да остави човек след себе си на този свят? Вие какво се постарахте да оставите?
– Трудно е човек сам да дава оценка на онова, което е оставил. Но Бог ми помогна да оставя това духовно богатство – „Бисерите от духовната съкровищница на светите отци”. От първи век до 21 век. Това са 12 тома, над 6 хиляди страници, които съм изчел и съм подбрал най-важното, най-силното, най-поучителното и съм ги подредил по теми, 180 различни теми – „За достойното приемане на светото Причастие според св. отци”, „Наставления за духовен живот”, „Православен катехизис и духовни напътствия”, „Духовни напътствия за покаяние и изповед”… Онова, което съм написал и превел и съм пренесъл от светоотеческото учение и опит към днешните християни – това е най-важното, то е следата, която оставям.
Има свети отци, които са писали, но има и такива, които не са писали, но са засвидетелствали вярата си с живота си и с устните си напътствия, но щом са свети – оставили са най-трайната следа.
– Вярната мярка за важността на нещата от живота ни е Вечността. Кои следи са по-важни: тези, които оставяме след себе си на този свят, или тези, които изживеният от нас живот оставя върху душите ни?
– Промените на душата. Нейното преобразяване.
– С това ще се явим в крайна сметка пред Бога?
– Да. Да станеш от нечист чист, от плътски – духовен, от временен – вечен. Защото от тука подготвяме живота си за вечността. Животът ни на земята е един подготвителен период, една подготвителна школа и от това как сме живели тук, Бог ще определи как ще живеем във Вечността. Тялото участва и в доброто, и в злото, дали ще вършиш грях, или ще живееш във въздържание, ще правиш поклони, ще изнуряваш плътта, от живота ни в плът зависи дали ще ни отреди вечно блаженство, или – вечни мъки. Няма средно положение.
Няма съвършен човек, но ние се стараем да се придържаме към доброто, стремим се по силите си да изпълним това: „И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец” (Мат. 5:48). Ние не знаем колко е съвършен Бог, но самият стремеж към това съвършенство оставя следа в душата ни и ни приближава към Него.
Старите хора вече естествено се насочват към вечното, към небесното и аз често разсъждавам върху това. И немея пред мисълта за Вечността. Вечността поражда в мен духовен трепет и благоговеен страх. Мисля за тези, които са осъдени на вечни мъки – ще минат 100 години, 200, 1000… и мъките им няма да свършат. Как грешникът ще продължава да греши и да нехае за греховете си, като знае, че има вечно наказание и вечни мъки? Това е нещо страшно! Никому да не дава Бог! Вечност – духовен трепет, необикновено вълнение! Вечност – да няма начало и да няма край!
– За нас, християните, идеалът, който трябва да следваме и към който трябва да се стремим, е Сам Господ Иисус Христос. Но има ли хора, които са оставили особено дълбока следа върху Вас и Вашето духовно развитие? Кои са били Вашите образци за подражание в живота, като човек и като архиерей?
– Всеки светец е образец за подражание. Има различни: подвижници, мъченици, изповедници, светии… Трудно ми е да отлича някой специално, защото от всеки съм се стремил да се поуча, да взема пример в нещо.
Да вземем св. Василий Велики, св. Григорий Богослов, св. Йоан Златоуст… – които са събрали дори езическата мъдрост за онова време, но са я осветили през призмата на християнството, на светостта, на богоугодния си живот и са ни завещали своите наставления за духовен живот. Св. Спиридон… Благоговея пред всички светии от сутрин до вечер. Защото техният живот, тяхната святост е един светъл лъч, който никога няма да помръкне и който ще ни води.
– Те са доказателство за това, че идеалът, който Христос ни е завещал, е постижим за човеци и с Божия помощ може да се осъществи?
– Да. „Който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно” (Мат. 5:19). Те са го изпълнили и това e най-добрата поука за нас.
– А кои са Вашите непосредствени наставници в духовния живот?
– Първият човек, който ме е насочил към духовния живот е епископ Герасим. Той, като ректор, преподавател, ефимерий на семинарията, беше строг, но и образец за духовник за нас, семинаристите, и мъдър наставник. От него съм получил първите насоки в духовния живот. Човек се учи цял живот, но първите уроци са най-силни и оставят най-дълбоки следи. След това, като поемеш по духовния път, трябва да гледаш неотклонно напред, защото „никой, който е сложил ръката си върху ралото и погледва назад, не е годен за царството Божие” (Лука. 9:62), т.е. не бива да се обръщаш към греховността.
По-късно, в Московската духовна академия, схиархимандрит Йоан Маслов е бил мой наставник. Той беше прозорлив, свят човек, сега има свидетелства за чудеса на гроба му.
Освен това аз съм служил при двама архиереи, от които съм се учил – Сливенски митрополит Никодим, при когото бях протосингел и после викарен епископ, и при Старозагорски митрополит Панкратий. Отец Радко Поптодоров ми казваше: „В Сливен ще изучаваш теорията, а в Стара Загора – практиката” – и аз съчетавах едното с другото. Това ме улесни много. Нашето служение, архиерейското, е сложно, обхваща разнородни задължения и отговорности, касаещи епархията. Освен свещенослужител, пастир, проповедник, си и администратор, обществена личност…
В света за човека е осигурена правна помощ, социална помощ, пътна помощ, здравна помощ, спешна помощ, а най-важното – духовната помощ, кой ще му осигури? Това е наш дълг.
– Има ли нещо, касаещо живота Ви, за което сега, от позицията на времето и придобитата мъдрост, съжалявате?
– За много работи можеш да съжаляваш: ако си се молил несъсредоточено, когато нямаш достатъчно търпение, когато сгрешиш нещо в наставленията си… За всичко онова, което не е изпълнение на Божиите заповеди, съжалявам. Както не можеш да върнеш вчерашния ден, така не можеш да направиш добро за отминалия ден. Всеки нов ден ни дава нови изпитания, нови възможности да изпълним Божиите заповеди и да вършим добро. Трябва да контролираме всичко у себе си – мисълта, погледа, петте чувства, в изпълнение на Божиите заповеди и да съжаляваме за всички случаи, в които сме загубили този контрол.
– Покаянието не коригира ли тези пропуски?
– Покаянието коригира много. Прошката също. Прощаваме личните обиди спрямо нас, но не и изкривяванията на вярата. Светите отци не са простили на еретиците. Когато се покае и остави ереста, тогава даваме прошка, но не прощаваме упорството в ереста. Който не е в спасителния кораб – той загива.
– Знаем, че всяко време и всяко място е добро за спасение. Кои са предизвикателствата на нашето време за търсещите спасение? Как да постъпваме, та тези изпитания да са ни „камък за издигане”, а не „камък за препъване”?
– „Камък за препъване” е всеки грях, всяко нарушаване на Божиите заповеди, а „камък за издигане” е изпълнението на Божиите заповеди. Това е най-краткият отговор на този въпрос. А в нашето време се сблъскваме с толкова много съблазни, колкото не е имало в света. В наше време да опазиш вярата си и чистотата си, е велик подвиг. Аз не гледам телевизия от години. Някога, ако някой извърши зло – научават тесен кръг от хора, а сега научава целият свят и се съблазнява. А „горко на света от съблазните, защото съблазни трябва да дойдат; обаче горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда” (Мат. 18:7). Съблазънта и лесното й разпространяване е най-опасният „камък за препъване” на нашето време.
Но който веднъж е почувствал Божията благодат, Божията любов, Божията милост, той не се съблазнява. Който се е утвърдил в доброто, той не се съблазнява, за него дяволските съблазни са като детски играчки, но за неутвърдения във вярата, това е „камък за препъване”.
– Но и в нашето време, с неговите съблазни, спасението е възможно, светостта е възможна, нали?
– Винаги е възможно, защото Божията благодат всякога ще подпомага човека в доброто. Християнинът получава благодат при светото Кръщение, при светото Миропомазание, после и в другите тайнства на Църквата – светото Причастяване, и в другите незадължителни за всички Тайнства – тайнството Брак, Маслосвет, Свещенството.
– Мислех си, владико, защо Бог е допуснал славни Църкви като Йерусалимската, Антиохийската, Александрийската, Кападокийската… да бъдат поразени от езичниците; че те би трябвало да са Му най-мили, защото първо там се е разпространило благовестието, заради безчисленото множество светители, мъченици, подвижници. Какво е важно за Бога, ако това не е?
– За Бога всичко е важно. Всяка човешка душа.
– А! И аз това си мисля: човешката душа – това е важно за Бога на този свят, да се раждат жители на Царството Божие.
– От историята на Църквата научаваме за избиването на 100 хиляди християни от Антиохийската църква и ние се изумяваме и възмущаваме и недоумяваме… Защо Бог е допуснал това, за нас ще остане тайна, това е само на Него известно. Но на Бога не се задават въпроси. Има тайнственост. Как Бог се грижи за спасението на всеки човек, за нас остава скрито, а за Бога няма тайни: мислите на човека, намеренията, миналото и бъдещето… – за Него всичко е открито и Той допуска нужното, за да се спаси всяка човешка душа. Говорим за Божие предзнание, а не за Божие предопределение.
За Бога всичко е възможно, но когато ние не вършим и възможното, как очакваме Той да извърши невъзможното!
– В историята на Христовата Църква има времена на гонения, които раждат за Небесната славна църква мъченици за вярата, има и мирни времена, които раждат подвижници на благочестието и светители. Как мислите, нашето време какви Божии угодници ще роди?
– Тайни светии. Има светии, чиято святост е явна, но има и такива, които остават тайни за света. Те може да са велики, но скрити. Срещаш някого на улицата, видимо по нищо не се отличава от останалите, а вътрешно дори не подозираш колко е извисен. И днес има праведници. Ревностни, благочестиви, но скрити.
Благодатта Божия никога няма да оскъдее. Но тя не се получава от четене и слушане, а от очистването на душата, на ума, чувствата и волята. Тогава човек проглежда духовно. Св. Симеон Нови Богослов казва, че който не е съединил чувствата си с Бога не трябва да говори за Бога.
– Причина за конфликтите, обикновено, са нашите страсти: гордостта, алчността, властолюбието, оскъдяло братолюбие. Какви са същинските, духовните причини за конфликтите, които и днес наблюдаваме между отделните поместни Църкви?
– Всеки грях и всяка страст пораждат конфликт в нашето съзнание, а от там и в отношенията ни. Начало на греха е гордостта – това е всеизвестно.
От друга страна, човек, защитавайки вярата, може да си навлече омразата и враждата на хората, но аз знам едно: трябва да пазим онова, което са ни завещали светите Отци. Над всичко е православието. Казано е: кога дойде Иисус Христос ще намери ли вяра? Ще намери ли вяра, но не каква да е вяра, а Православна, онази, която Той ни е завещал, неизменена от човешки умувания.
Има толкова дивни подвижници във вярата, които без страх и от смърт са я защитавали! Образци, които винаги ще светят като пътеводни звезди, винаги ще ни помагат и чрез молитвите си ще ни спасяват.