— Нашите читатели не знаят почти нищо за вас. Моля, разкажете ни за вашия житейски път. В какво семейство сте родени, как мина детството ви? Какво Ви доведе в Църквата?
— Роден съм в село Копривлен, което се намира близо до гръцката граница, на стотина километра от Света гора. От поколение на поколение мъжете от нашето село зимно време ходят да работят в манастирите на Атон. И оттам носеха книги, които се издаваха там, особено от Зографския манастир. Затова в селото имаше много духовна литература. По време на постите от Светогорските манастири при нас идваха монаси, за да изповядват миряните. Разбира се, всичко това е преди 1946 г., тоест преди влизането на България в социалистическия лагер; но дори и в тези трудни времена вярата в нашето село не беше унищожена.
Баба ми, Царство ѝ Небесно, беше дълбоко вярваща жена. Докато тя беше жива, в дома ни нищо не се вършеше без молитва. По празниците всичките ми роднини посещаваха храма. Разбира се, тогава мнозина се страхуваха, защото властта се стремеше да отдели Църквата от държавата и народа от Църквата. Но Господ помогна, Неговата благодат действаше в живота ни.
В нашето село имаше много добър свещеник. Грижеше се за хората, за спасението на душите им, въпреки всички пречки, които му създаваха. Дори фактът, че винаги се ходеше с расо, можеше да се възприеме като провокация. Това беше поучителен пример за мнозина.
Когато баба ми умираше, този свещеник дойде у нас да я изповяда и причасти. Благоговението, с което се отнасяше към служението си, ще помня до края на живота ми. Епитрахилът, кръстът, Евангелието бяха обвити в плат. Преди да развие този плат, той изми ръцете си, прекръсти се, целуна го и едва тогава го разви. И отношението на хората беше толкова благоговейно, че те не хвърляха на земята водата, с която свещеникът миеше ръцете си, а я изсипваха в огъня, върху въглените, за да не я тъпче никой. В такава среда съм израснал въпреки комунистическото време.
– Как стигнахте до решението да приемете монашески постриг?
– Родителите ми никога не са ми забранявали да ходя на църква. Но когато бях на петнадесет години и реших да стана монах, се страхувах, че няма да ми позволят да направя това, и избягах от къщи. В Троянския манастир игуменът Григорий (той по-късно стана епископ и оглави подворието на Българската Православна Църква в Москва) ме попита: „Родителите ти знаят ли къде си?“ Отговорих: „Знаят“. Игуменът отговори: „Да проверим дали знаят. Дай ми адреса и ще им съобщя, че си тук“. Той писа на родителите ми и баща ми дойде в манастира за мен. Помолих го да каже на игумена, че той и майка ми знаят, че съм дошъл в манастира, но той ми отговори: „За какво си дошъл в манастира? За да се научиш да лъжеш?“ Баща ми беше много сърдит, викна ми, след това малко се успокои и отиде при игумена. Игуменът, епископ Григорий, беше духовно-мъдър човек и каза на баща ми: „Съветвам те да го оставиш тук. Ако желанието му да стане монах наистина е от Бога, тогава той ще стане монах, каквото и да правите. А ако не е от Бога, тогава няма да го направим монах насила, той ще напусне и пак ще се върне при вас. И след това ще имате още повече родителска власт над него“. Баща ми, като вярващ човек, послуша игумена и написа заявление, че не възразява да остана в манастира. Все пак бях непълнолетен и не биваше заради мен манастирът да има проблеми с полицията.
По-късно, благодарение на епископ Григорий, имах възможност да посетя Троице-Сергиевата Лавра, Почаевската Лавра. И желанието ми за монашество се усили още повече. Върнах се в България и трябваше да отбия военна си служба, която тогава беше задължителна за всички, дори и за тези, които вече бяха монаси или свещеници. Бях принуден да прекъсна обучението си в семинарията, послушанието в манастира и да отида в армията. След това веднага приех монашески постриг в Троянския манастир, на 3 март 1974 г. След семинарията учих една година в Духовната академия в София. И получих чудесна възможност. Атинският и на цяла Елада архиепископ Серафим тогава посети България и на заседание на Светия Синод, което се проведе в негово присъствие, беше решено да се учредят две стипендии за студенти в Гърция. С благословението на Българския патриарх Максим аз и сегашният Варненски и Великопреславски митрополит Кирил заминахме да учим в Гърция. След това отидох на Атон и живях почти две години в Зографския манастир.
—Какви бяха за вас тези две години?
— За мен това време беше Божие благословение. Имах възможността да се потопя в благодатната атмосфера на непрекъснатата традиция на монашеския аскетизъм, която векове наред се е предавала от поколение на поколение; да се докосна до великите светини на светата Православна вяра – чудотворните икони, светите мощи на Божиите светии. От голямо значение за мен беше и общуването със съвременните подвижници на благочестието. Имах възможността да разговарям с такива игумени на Светогорските манастири като архимандрит Гавриил Дионисиатски, Бог да упокои душата му, архимандрит Ефрем Филотейски, който сега живее в Америка и основа няколко манастира там; архимандрит Георги Григориатис и др. Техните съвети и насоки винаги са ми помагали. Не мога да забравя подкрепата на архимандрит Евтимий, игумен на Зографската света обител, истински подвижник на благочестието, на когото Богородица се е явявала няколко пъти в трудни за него и за светата обител времена, за да го насърчи; а той от своя страна е подкрепял и наставлявал братята. Огромна духовна полза ми донесоха срещите с такива опитни духовници-изповедници, подвизаващи се в скитовете и килиите на Света гора, като архимандрит Спиридон Ксенос от Нови Скит, йеромонах Антим от скита св. Анна, йеромонах Ефрем от Катунакя, старецът Герасим, протопсалт на Вселенска Патриаршия, св. Паисий, великият Старец на последните времена, както и старецът Йосиф Ватопедски, който наскоро се престави в Господа. Света гора винаги ще остане специално място за всички православни – и народи, и отделни хора.
– Кои бяха вашите учители и наставници в Църквата? В Русия казват, че Църквата е оскъдняла на опитни духовници и до голяма степен е загубила своята приемственост, това отнася ли се и за Българската Църква?
– Приемствеността навсякъде оскъдня, у нас, в България, почти нямаме тази приемственост, която беше преди. Слава Богу, имах възможност да видя истински подвижници в Троянския манастир, където постъпих като послушник през 1968 г. Подвижниците от онези години не винаги бяха известни, но хората, които влизаха в съприкосновение с тях, усещаха Божията благодат, която се излъчваше от тях. Това бяха хора като архимандрит Даниил от Троянския манастир, архимандрит Евлогий, блажен старец с дар на прозорливост от Рилския манастир, схимонах Серафим, Зографски монах, който по-късно се върна да живее на Света гора в същия манастир, отец Методий, Старец с голям духовен опит, архимандрит Серафим Алексиев, отец Михаил Апостолов – свещеник от гр. Рила, той е бил преследван, лежал е в затвора, но с Божията помощ е бил освободен; отец Лазар от с. Радуил, отец Йоан Кирилов от Малко Белово – прозорлив човек; монахиня Касиана от Врашешкия манастир… Това бяха хора с дивна духовност. Съжалявам, че промените в нашето общество закъсняха. Ако се бяха случили десет години по-рано, приемствеността щеше да се запази. И може би нямаше да се стигне до разкола, провокиран от държавните чиновници през 1992 г.
– Какво може да се каже за бъдещето на православното монашество в съвременния свят? Как и доколко монашеството в наше време се различава от монашеството през миналите векове? Може ли да се говори за проблеми, за някакви болезнени деформации?
– Има разлика, но по същество днешното монашество и монашеството от предишните векове не могат да се различават. По думите на светите отци, в древността е имало повече примери за добродетелен живот и по-малко съблазни. И както казва авва Памво: „онези, които ще бъдат в последните времена, ще стоят по-високо от нас, защото вече няма да имат пред очите си примерите, които ние имахме, но в същото време ще свидетелстват както за вярата, така и за действената сила на монашество. Колкото и да е трудно, винаги ще има светилници на монашеството, които, по словото на светите отци, ще дават светлина на света. Същността на монашеството не е във външния облик, а в онези обети, които се дават при пострига. Бог винаги помага на тези, които търсят спасение, които искат да са честни пред съвестта си и да изпълняват обещанията, дадени на Господа.
Що се отнася до изкривяванията, у много хора се появява желание да ръководят, да бъдат старци, въпреки че самите те все още се нуждаят от духовно ръководство. В старите времена, основната отличителна черта на живеещите в манастир, е била смирението. Но тъй като живеем във време, когато хората са далеч от вярата и на човека се внушава, че той е центърът на всичко, по който начин се култивира гордостта, всеки иска да бъде пръв… Това не е само в Църквата, но е общо качество и белег на съвременността. Трябва да се опитаме да се очистим от светското. Трудно е, но не и невъзможно. Който не иска да работи усилено, за да очисти сърцето си, гордостта става основно качество на неговия характер. Но това не е истинско монашество.
– Как станахте архиерей и по какъв начин това промени живота ви – външен и вътрешен, духовен? Как успявате да съвместявате административните функции на епископ, необходимостта да се занимавате с финанси и т.н. – с духовния труд?
– По Божия милост с решение на Светия Синод от 25 март 1989 г. станах епископ. Основната промяна в живота ми бе поемането на много голяма отговорност. Трябваше да се погрижа за неща, които преди не ме касаеха, и най-вече за единството на епархията, за нейното единство с Църквата и с православния свят.
Тежък е архиерейският кръст, но Бог помага. Административната дейност е външната страна на църковното служение. Може да се възприеме като нещо чуждо, но е необходима. Когато има добри служители, епископът има минимум проблеми, с които трябва да се справя като администратор, и може да обърне много повече внимание на истинската пастирска работа. Но отношението към външните административни задължения също е въпрос на духовност. Молитвата помага да се понесат трудностите, свързани с външната дейност, помагат и молитвата и общуването с истински свещеници – свещеници по призвание, а не които са станали такива поради нужда от препитание.
Разбира се, нужна е дисциплина. Дисциплината е тази, която позволява да се запазят каноните на Църквата; без тяхното опазване цялата ни административна дейност би загубила смисъл.
Ако липсва дисциплината, вкоренена в традицията, се налага архиереят да се ангажира с административната дейност като подтиква другите да изпълняват каноните на Църквата. Който не изпълнява канона, трябва да напусне Църквата, за да не послужи като съблазън за неукрепналите във вярата.
– С какво и как живее Българската Православна Църква днес? Как можете да характеризирате нейното състояние и кое е най-трудното нещо в живота на БПЦ? Как се изграждат отношенията между Църквата и държавата?
– Има трудности, но – слава Богу! Силата Ми се в немощ напълно проявява, казва Господ на св. апостол Павел (2 Кор. 12:9). Необходими са много време и усилия, за да се преодолеят последствията от разкола, инспириран от политиците през 1992 г., със съдействието на духовници, забравили за своята мисия и отговорност пред Бога, светата Църква и Божия народ. Прекъснатата традиция, нарушена дисциплина, организационни трудности, финансови проблеми – всичко това пречи на духовно-образователната дейност. А българският народ очаква много от своята духовна Майка – Светата Църква.
По моето скромно мнение, най-големият проблем за всички нас, независимо от мястото, където живеем, е липсата на искреност, на братска християнска любов, такава любов, която да е съпроводена с дела и вдъхва доверие както на духовниците, така и на вярващите. Но при всички тези негативни явления не спира да действа Божията благодат и се виждат добри резултати. Строят се нови църкви и манастири, обновяват се стари, създават се Неделни училища. Православните християни се обединяват около своите духовни наставници. Чувства се духовно обновление, стремеж към намиране на изгубеното, към спасение на душата.
Що се отнася до отношенията с правителството, това се оценява по различни начини. Зависи от конкретните хора, от тези, които са на власт. Някои от тях са враждебно настроени към Църквата, като тези, които навремето инспирираха разкол в Българската Православна Църква1, изгониха Негово Светейшество Българския патриарх Максим, въстанаха срещу Високопреосвещените митрополити и Светия Синод, дори си позволиха да назначат нов Синод. Тези хора пречат на образователната и духовно-спасителна мисия на Църквата. Но във властта има други хора, които имат вяра. Те виждат ролята на Православната църква във възпитанието и облагородяването на личността, във формирането на висок обществен морал. Помагат ѝ според силите си. Разбира се, най-добрата форма на взаимоотношения между светската и духовната власт е симфонията и сътрудничеството. В крайна сметка и Църквата, и държавата работят с едни и същи хора и трябва да си помагат.
– Може ли в наше време да се говори за единство на православните народи, за единен православен свят?
– Единството е заповядано от Самия Спасител. Той каза: дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях. (Матей 18:20). Ако се разделим, ние сами ще свидетелстваме, че Христос не е между нас. И ако Той не е сред нас, каква Църква сме ние?! Затова ересите, разколите, всичко, което разделя православните християни, се осъжда съборно. Православните от целия свят трябва да са обединени.
Първосвещеническата молитва да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил (Йоан 17:21) е за това. Молим се за всички православни християни по целия свят. В света, обаче, са малко православните народи, които имат християнски компонент в светската власт. Малко са страните, в които светската власт уважава Църквата. Дори в традиционно православните страни някои държавни служители са повлияни от секти. Не можем да ги отстраним, надяваме се Господ да ги просвети, за да разберат какво губят, като се отделят от Православната Църква. А ние православните трябва да бъдем всички като един.
– Надеждата, че православният свят може до известна степен да се противопостави духовно на останалия свят – света, който нарича себе си постхристиянски и православните народи, бидейки единни, да защитят християнските ценности – утопия ли е, наивна мечта или реалност?
– От Свещеното Писание ние знаем, че цял свят лежи в злото (1 Йоан 5:19). Истината се противопоставя на всичко лъжливо и фалшиво. Православният свят е носител на Истината, която е Самият Господ Иисус Христос, Който казва за Себе Си: Аз съм пътят и истината и животът (Йоан 14:6). Не трябва да се забравя, че във всички времена е имало хора, които са заменяли Божията истина с лъжа (См. Рим. 1:25). Православните трябва да помнят: Ние сме от Бога: който знае Бога, слуша ни; който не е от Бога, не ни слуша. По това и познаваме духа на истината и духа на заблудата (1 Йоан 4:6). Няма нужда да се смущаваме, трябва да си вършим работата – да свидетелстваме за Истината. Постхристиянският свят няма нищо общо с християнския свят и затова неговата борба с Истината и истинските вярващи ще продължи до Неговото идване, до Съда на живите и мъртвите.
Убеден съм, че православните народи в своето единство са способни да защитят християнските ценности, защото именно тези ценности свидетелстват за Божията сила. Както през първите три века, когато християнството е било подложено на гонения и преследвания, то е било носител на Истината и е привличало нови последователи, така и сега то трябва да свидетелства, заради онези, които искат да живеят в Божията светлина, да украсят живота си с трайна християнска добродетел и се надяват да получат, според голямата Божия милост, вечен живот.
— Какво може да даде православният свят на останалия свят? Имаме ли дълг да мисионерстваме?
— Надяваме се да дадем нещо на света и работим по това, но същевременно разбираме, че е малко вероятно Европа да стане православна, това е невъзможно. Духовете на злобата разединяват хората, опитват се да разделят дори православните народи. Православието е начин на живот, а не декларация.
По време на студентските ми години общувах с православни мисионери, които работеха в Африка. Беше ми интересно как мисионерстват там? Един от тях – сега новозеландски епископ Амфилохий – ми разказа следното: „Отивам в селото, правя си колиба в покрайнините и започвам да се занимавам с някакъв вид ръкоделие. Местните идват при мен, взимат продуктите ми в замяна на други продукти. И в същото време виждат как се отнасям към хората, как се моля… Проявяват интерес, между нас се създава контакт и аз ги запознавам с истините на Православната вяра без никакви декларации. Така че, ако поддържаме благочестив начин на живот в нашата “хижа” (См. 2 Кор. 5:4), ние осветяваме пътя за тези, които са далеч от нас (в духовен план), които се нуждаят от Христовата светлина и Божията благодат непременно ще слезе върху тях.
Ние не можем да бъдем ничии спасители, защото има само един Спасител за всички – Христос. Той винаги е близо до човека, но е необходимо човек да Го приеме. Той даде на човека свободна воля и не принуждава никой, който не е отворил сърцето си за Него. От нашата свободна воля зависи дали ще съумеем да се възползваме от Божията благодат, дали ще бъдем православни – независимо в коя държава живеем, независимо към кой народ принадлежим. Мисионерската работа е дълг на всеки православен човек; ние трябва да бъдем мисионери не само с думи, но, както Христос заповяда, с думи и дела.
1 През 1992 г. някои българските йерарси, с подкрепата на управляващата партия, обявяват незаконосъобразността на избора на патриарх Максим, обвиняват го в сътрудничество с органите на държавна сигурност и създават алтернативен Синод. Правните и духовни последици от този разкол са особено тежки за Църквата и не са преодоляни и до днес.
http://www.pravoslavie.ru/41593.html