Интервю на Негово Високопреосвещенство Ловчанския митрополит Гавриил за в-к “Стандарт”
Как православният християнин трябва да води правилно своя духовен живот?
Светите отци на Православната църква казват, че духовният живот е наука на науките. Затова, струва ми се, най-важното за православния християнин е да подхожда към духовния живот с голямо смирение – да не разчита на собствените си сили и да не се доверява на своя разум, но да си намери добър изповедник, на когото да има доверие,при когото искрено да се изповядва, с когото да се съветва и който би могъл да го насочва правилно по пътя на спасението. Тъй като в наше време истинското старческо ръководство е голяма рядкост, обезателно трябва да четем светите отци и особено тези, които пишат за нашия начин на живот. Преподобният авва Доротей казва: „Видял ли си някого паднал, знай, че той е последвал самия себе си“.
Сърцевината на духовния живот е да изпълняваме Христовите заповеди.
Когато се изправяме пред различни изпитания как можем да се справим с тях? Кое е нещото, което трябва да ни води?
Доверието в Бога и смиреното съзнание за нашите грехове и немощи. А заедно с това усърдната молитва и търпението.Защото изпитанията в живота са обикновено следствие от нашите грехове и Господ ни ги допускас определена промислителна цел: да ни призове към покаяние, да ни излекува от нашите греховни страсти, да ни научи, умъдри и усъвършенства духовно. Чрез изпитанията, още повече, отколкото чрез щастливите моменти на живота, се проявява Божията любов към нас – допускайки ни страдания Господ постъпва с нас като най-великия Лекар, най-мъдрия Учител и най-обичащият ни Баща. Той желае нашето вечно спасение и ни помага да го достигнем. Затова нека се доверим на Бога и да се оставим на Неговата спасителна воля и ръководство. Тогава всяко жило ще се притъпи и изпитанията, колкото и да са тежки, няма да се окажат трагични за нас, но ще се изпълнят над нас думите на свети апостол Павел: „Всяко наказание изпърво не се показва да е за радост, а за скръб; но отпосле на обучените чрез него то принася мирен плод на праведност.“ (Евр. 12:11)
Много е важно човек да разбере защо го е постигнало дадено изпитание. Обикновено, като намерим причината за нашите изпитания и трудности, а тя е в нас, и се постараем да я преодолеем, да се покаем, да поискаме прошка от Господа, тогава идва и Божията помощ и Господ ни избавя.
Често чуваме да се говори за любовта и за обичта към другия. В какво обаче се изразява тази безрезервна, християнска, жертвоготовна любов?
В самия въпрос се съдържа и неговия отговор. Истинската любов е именно християнска, защото само добрите дела, вършени в името на Христа и заради Христа, могат да бъдат плод на истинска любов. Истинската любов е и безрезервна, тя не е вяла, частична, любов донякъде, но е готова да отдаде всичките си сили и самата себе си. Истинската любов е жертвена – тя не очаква отплата, благодарност и похвала, но забравя за себе си, вярна на думите на Господа: „Никой няма любов по-голяма от тази да положи душата си за своите приятели“. На истинската, на християнската любов, обаче, трябва да се учим, да я придобиваме с духовни усилия и труд. А това става по пътя на милостинята, молитвата за другите, утешението и дейната помощ към страдащите и нуждаещите се, прошката. Човек трябва да започне от семейството си, от най-близките, всеки ден да жертва нещо от себе си, от своите сили, почивка, удоволствия, за другите. „Главното в живота е винаги да се прави добро на хората. Ако не можеш да направиш голямо добро, постарай се да извършиш поне малко“ – казва свети Лука Кримски. И по пътя на тези малки добрини, човек неусетно може да вкорени в себе си истинската християнска любов. Както казва и приснопаметният старец Йоан Крестянкин: „Добрите дела са нужни, за да привикне човек към висшия живот, към светлата воля, към желанието за добро, към справедливото и чисто сърце, към нелицемерната любов. Именно чрез малките ежедневни постъпки всичко това може да се вкорени неусетно в човека“.
Истинската любов е венец на всички добродетели, на всички други Божии заповеди. Пътят за постигането на истинската любов е стръмен и труден, но той ни носи истинска радост, истинско щастие и ни прави причастници на Царството Божие още тук на земята.
Как да разпознаем в другия отсреща – нашия брат и сестра?
Като помним, че всеки човек е Божий образ, т.е. икона на Бога. Тази икона може да е зацапана, повредена, овехтяла, с изличени или потъмнели цветове, но тя си остава икона, т.е. светиня, към която трябва да се отнасяме с благоговение и любов. Нека покриваме немощите на своите ближни и да се молим за тях. А това може да стане като се стараем да виждаме техните достойнства, да не забелязваме недостатъците им и да имаме, както казва св. Паисий Светогорец, добри мисли за тях. И особено като полагаме усилия да виждаме своите страсти и грехове и молим Господ да ни даде това спасително самопознание. „Да, Господи Царю, дай ми да виждам своите съгрешения и да не осъждам брата си, защото си благословен вовеки веков. Амин.“
Молитвата днес присъства ли в живота ни? Какво е вашето наблюдение в духовния живот?
За съжаление, днес животът повече от всякога като че ли страда от тази, бих я нарекъл, молитвена недостатъчност. Дори сред част от въцърковените хора липсва съзнанието или най-малко усърдието, че молитвата трябва да бъде центърът на нашето ежедневие. Напротив, не са малко случаите, когато поради нерадение молитвените правила често се заместват с кратки и разсеяни правила, или пък молитвеното правило се извършва мимоходом. А ето какви възвишени слова изказват светите отци за молитвата, учейки ни, че тя е ангелско служение и без нея няма успех в духовния живот: „Молитвата и служението на Бога са признакът на всяка праведност. Те като някакво божествено и духовно одеяние придават на мислите ни голяма красота, направляват живота на всеки един, като не позволяват нещо лошо или неподходящо да господства над ума, убеждават ни да почитаме Бога и да уважаваме онази чест, която ни е дадена от Него, учат ни да отдалечаваме от себе си всяка хитрост на лукавия, прогонват срамните и неприлични помисли, привеждат душата на всеки в състояние на презрение към земната наслада“ (Св. Йоан Златоуст).
Как да се научим правилно да се молим и какво да казваме?
От решаващо значение за молитвата е правилната нагласа, с която пристъпваме към нея. Християнинът е длъжен да възпитава в себе си смиреното чувство, че сам по себе си той не означава нищо. Но има Някой, който безкрайно много ни обича, и чрез Когото ние имаме възможност да станем истински хора и дори подобни на Него. Приснопаметната схиигумения Мария казваше, че в молитвата си към Господа трябва да бъдем като младенец пред своята обична майка.
Светите отци на Църквата ни учат още, че е много важно християнинът да има молитвено правило, което да изпълнява редовно и което да е благословено от неговия духовен изповедник. Тук няма еднаква мярка за всички, но духовникът би могъл да прецени и насочи вярващия според времето, силите и ангажиментите на последния, според нивото на неговото духовно развитие. Старците казват, че е по-добре по-малко молитвено правило, но да се изпълнява всеки ден, отколкото дълго, което често да пропускаме. А в останалите часове да си повтаряме наум Иисусовата молитва: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме грешния“ или съкратения вариант „Господи Иисусе Христе, помилуй ме“.
Светите отци също така ни съветват в молитвата на първо място да благодарим на Бога и да го възхваляваме. Полезно е всеки ден човек да си отделя няколко минути, да размисли и изброи част от Божиите благодеяния към него и да каже на Господа: „Господи, благодаря ти за всички твои благодеяния към мен“. Но да благодарим и за изпитанията, страданията и гоненията, с които Бог ни е удостоил и чрез които ни очиства и подготвя за бъдещия живот. След това е нужно да просим прошка за греховете си, да се каем искрено, да се смиряваме и самоукоряваме пред Бога. Тук отново със свои думи можем да се обръщаме към Господа, простосърдечно да откриваме пред Него греховните влечения и страсти, които ни измъчват, и да Го молим да просвети ума и душата ни, да ни даде сили, бодрост, вътрешен мир, да ни преобрази, да ни освети. И накрая, да искаме от Господа това, което ни е нужно за нашия земен живот.
И накрая, Ваше Високопреосвещенство, как да променим живота си към по-добро – в личен и в обществен план?
Св. Серафим Саровски казва: „Радост моя, придобий мирен дух и хиляди около теб ще се спасят“. А мирен дух се постига само чрез благодатта на Светия Дух, най-вече в Тайнствата на светата Православната църква. Тогава светлина, мир и радост ще започнат да се изливат и навън, върху околните. Виждате как около светците всичко се е превръщало в рай – дивите зверове са ставали кротки, природните сили послушни, наоколо се е носело неизразимо благоухание, мир, радост и сили са изпълвали душите на хората около тях. Именно във вътрешното благодатно преображение на всеки един от нас е и ключът към преобразяването на цялото общество.
https://predanie.bg