„Талантът си иконописецът счита не за свой, но получен даром от Бога. Той принася труда си на Подателя на живота, без да оставя нищо за себе си, дори своя подпис на иконата… Смирението, към което трябва да се стреми иконописецът, съвсем не означава унищожаване на личността, както някои неправилно смятат, но събиране, обогатяване и възпитаване на личността… Църквата приема иконата, направена с „чисти ръце“.“
Тези думи принадлежат на хора, които са се трудили в иконописното дело през миналия век и са принесли труда си на Църквата във времена на гонения на вярата. Те ни карат да се замислим кой може да бъде удостоен с почетното звание иконописец. Задълбочени разсъждения по този въпрос намираме в записките на Николай Шелехов, който започва да се занимава с иконопис с благословението на светителя Серафим (Соболев) и живее и твори на наша земя тридесет и пет години (от 1932 г. до 1967 г.). В дадената статия предлагаме извадки от неговото Ръководството по православна иконография.
***
Но кой е достоен да бъде наречен с почетното звание (иконописец)? – Струва ни се, че за истински иконописец следва да считаме този, който изцяло посвещавайки себе си на това дело, влага всичките си сили да изучи традиционното иконописно изкуство, виждайки в това своето служение на Бога и Църквата Му, като винаги се опира на символиката на древната иконопис.
Понякога се случва човек, увличайки се по иконописта, с любов да чете за нея, да колекционира репродукции на икони, да посещава музеи, за да се възхищава на древните оригинали и да има голямото желание да изписва икони. Но в смущение да си казва: „Аз никога не съм рисувал, не умея нищо в тази област, едва ли ще мога да овладея това трудно изкуство без да имам вроден художествен талант. На това ще отговорим със следните съображения: не бива да смесваме светската художествена подготовка с иконописното дарование. Това са две различни области. В живота на човека се случва той сам да не знае какви таланти и дарования са дадени на неговата душа и в определен момент, не без волята Божия, за негово най-голямо удивление, те да се проявят и развият. Затова начинаещият иконописец преди всичко трябва да има любов и старание към това свято дело, да измолва Божията помощ и упорито да се труди под ръководството на достоен учител или по написано ръководство. Ако делото потръгне, тогава да приеме този кръст с любов и да го носи през целия си живот. А ако независимо от всичките му старания, работата не дава добри резултати, то по-добре е да остави иконописното дело, за да не прогневява Бога с лоши икони.
Църковната йерархия трябва да има предвид, че да достигнат звание „иконописец“ могат само достойните по примера на древната църковна практика. Обезателно ли е да изискваме от иконописеца особени творчески дарования? Не, не е необходимо. Ако съвременният иконописец успее да вникне в тайните на древната иконопис и в смисъла на символиката на древната икона и скромно си постави целта честно да копира или прерисува най-добрите образци на древната иконопис, това е напълно достатъчно и неговото служение на Църквата ще бъде несъмнено. Това смирено подражание на гениалните майстори на древната иконопис е дело богоугодно, което не можем да кажем за творбите на тези, у които липсва подобно дръзновение. А този, на когото е даден творчески талант, нека твори, но отново – в рамките и духа на древната иконография.
По думите на известния руски колекционер на икони Рябушинской: „Само едното знание на иконописната техника, без вникване в духовната основа на иконата, още не може да създаде иконописец. И наистина, ако иконописецът не е способен с ума и сърцето си да постигне съкровения смисъл и духовната цел на древната икона, тогава сам той няма да бъде на висотата на своето призвание и не може, и не бива да бъде приемник на древните майстори от златната епоха на иконописното изкуство. Независимо от несъмнените си художествени дарования и талант, той може да постигне само иконопис, която в най-добрия случай се отличава с фино, безукорно изписване, но е лишена от вътрешна сила и изразителност (особено в ликовете); в такава иконопис често се усеща влечение към реализма (напр. в работите на Симон Ушаков).
В древната Църква, както във Византийската, така и в Руската, са се отнасяли с особена бдителност по отношение на спазването на иконописната традиция и към високото звание „иконописец“. Както от носителя на духовен сан, така и от иконописеца Църквата изисква той да притежава духовно устроение, искрено благочестие, да е запознат с църковното богослужение, начетен в Свещеното Писание, духовно-аскетичната литература, житията на светиите и да има нужната духовна подготовка.
Особено категорично е постановлението на Стоглавия събор (1551 г.) по дадения въпрос. Като идеал за духовния живот на иконописеца, Съборът поставя истинския монашески аскетизъм и посочва, че иконописецът трябва да бъде смирен, кротък, благоговеен, НЕ празнословец, смехотворец, свадлив, завистлив, пияница, крадец, убиец. Особено нужно е с цялото си старание да пази душевна и телесна чистота. На иконописците, които не могат да носят строгия подвиг на самоотречение до края на дните си, Съборът посочва да се съчетаят в законен брак и да имат духовен наставник, при когото искрено да се изповядват и под негово ръководство и наставления да живеят в пост и молитва, във въздържание със смирение. С други думи иконописецът трябва всячески да се стреми към добър християнски живот. Той е длъжен с превелико старание и усърдие да изписва образите на нашия Господ и Спасител Иисус Христос, Пречистата Божия Майка и светиите по най-добрите образци на древната иконопис“; „по образ и подобие т.е по древната традиция на канона като не се отклонява от вътрешния духовен смисъл на иконописната символика, от традицията на древната иконопис. Ако някой реши да живее в нечистота, пиянство, безчинство, такъв по определенията на Църквата трябва да бъде отлъчен от иконописното дело, защото е казано: Проклет, който върши нехайно делото на Господа (Иер 48:10).
Иконописецът трябва да създава рисунките и композициите си по най-добрите образци на древната иконопис или по техни прориси.
За да не замре святото дело на иконопистта, но и занапред да преминава в достойни ръце, Съборът постановява достойните за това звание да приемат ученици и да им откриват цялото дело като ги учат на благочестие и чистота. Ако иконописецът започне да скрива дадения му от Бога талант и да не го преподава на учениците си в цялата му пълнота, Съборът предписва такъв да бъде отчужден от Бога…
Всички гореописани правила на Събора са напълно приложими и в нашето съвремие и архиереите следва да им обръщат особено внимание.
Древната Църква е изисквала от иконописеца сериозен труд и духовна подготовка. Той е трябвало да бъде на висотата на своето призвание, без което не може да стане приемник на прославените майстори от златната епоха на Църковното изкуство. Невярващият човек, който живее отдалечено от Православната Църква, независимо от притежавания от него художествен талант, не може и не трябва да бъде иконописец. Той може да постигне иконописната техника, да изписва красиви икони, но няма да може да придаде на работите си духовна и вътрешна сила, така че те да приканват към молитва.
На снимката: икони на иконописеца Николай Шелехов (снимките са предоставени от сина му Александър)