Беше неделя, 19 ноември 2006 г., понеделник сутринта, когато с Деспина завършвахме последните дейности по ремонта на къщата ми. Тогава изведнъж в цялата къща се разнесе силно ухание на тамян… и се запитахме кой ли може да кади в този час?! Колкото и да излизахме на балкона, колкото и време да минаваше, уханието ставаше все по-силна. Силно ухание изпълни цялата къща! Погледнахме се в очите и си тръгнахме бързо – бързо уплашени, без да знаем какво се случва.
Когато спряхме работа и излязохме от къщата, силното ухание спря. След три дни се почувствах невероятно изтощен и зле. За първи път посетих болница.
Беше 22 ноември 2006 г. Първата официална диагноза на лекарите беше, че черният ми дроб е почти унищожен и само по чудо мога да живея. Тогава се обърнах към Деспина и й казах: “Искам да ме заведеш някъде да се помоля… има ли наблизо манастир тук, в Атина?”, а тя ми отговори, че знае за манастира „Св. Киприян“ във Фили, за друг манастир в Пендели и за Свети Ефрем в Неа Макри.
Веднага отговорих: искам да ме вземеш оттук и да ме заведеш направо там, при св. Ефрем! Излязохме скришно от болницата, аз с абоката на ръка, без да знаем къде точно отиваме. Спряхме на бул. „Маратонос“ на една бензиностанция, за да попитаме една жена къде се намира манастирът. Но вместо да ни заведе до него, тя започна да ни разказва какъв чудотворец е свети Ефрем, колко скоропослушен светец е и че се появява със своето миро (благовоние). Тогава разбрах, че не бе нужно да ми казва къде да отида, а просто да следвам призива му. Без да осъзнавам, се озовах пред манастира.
Деспина ме попита… знаеш ли къде беше? „Не“, отговорих аз и влязохме вътре. След 10 минути манастирът щеше да затвори. Когато се озовах пред мощите на свети Ефрем, коленете ми се подкосиха, избухнах в невероятни ридания, принуждавайки вярващите, които бяха там, да ме оставят насаме със светеца. Плаках много за покварата и греховете в живота ми. Бях напълно разтърсен, това беше моментът, в който всичко в мен се промени. Повярвах, че ще оздравея!
След това се върнах в болницата поразен, но вече имах невероятна воля за живот и вяра. Сега всичко в мен се беше променило. От следващия ден изследванията показваха подобрение за първи път. Ден след ден черният ми дроб се възстановяваше, а лекарите не можеха да обяснят неочакваното възстановяване. В рамките на две седмици 80% от увредения ми черен дроб се възстанови напълно и бях готов да се върна на работа. Бях дал обет на свети Ефрем, че преди да се прибера у дома, ще отида в манастира, за да му благодаря… но не отидох, както му бях обещал, и се върнах у дома. След три дни отново ме приеха по спешност в болницата.
Диагнозата на лекарите – апластична анемия. Костният мозък не произвеждаше кръв и се нуждаеше от незабавна трансплантация. Когато влязох в изолираната стая, където щях да бъда настанен през следващия месец, запълних стаята с иконите на любимия ми светец.
Разкъсах матрака на леглото си и сложих иконата на свети Ефрем. Организмът ми не отговори на нито една от терапиите. Вече месеци наред не бях излизал от стаята, от изолацията против волята ми. С всеки изминал ден тялото ми отслабваше, но духът и вярата ми укрепваха. Беше обед , когато чухме гласове от съседната стая.
Родителите на някакво дете крещяха ужасени, а лекарите се чуваха да тичат в паника… Заминава си, заминава си! – крещяха те. Пред стаята ми цареше хаос. С баща ми си казахме, че детето в съседната стая си заминаваше… Обърнах се и го погледнах насълзен, със зачервени очи… После той веднага разбра и излезе. Извадих иконата от матрака си и се помолих… защото знам, че съществуваш и че си тук, покажи ми го сега! Излекувай детето! Моята молитва и моментът бяха много дълбоки. Избухнах в сълзи. Веднага получих известието… Той ми каза, че детето вече е добре и да дойде да му благодари. Започнах да чукам на вратата, за да ме чуят и да им предам съобщението. Но никой не ме чуваше. След две минути баща ми отново влезе и аз му казах, че трябва да каже на бащата на детето, че синът му ще живее и ще оздравее много бързо, а баща ми ми отговори учуден, че детето вече е добре, сине мой.
Нещо неочаквано се случило там… и детето се съвзело. Минаха месеци и състоянието ми се влоши. Но вярата ми не се разколеба, а се засили. Вече не ме интересуваше дали ще живея, или ще умра, освен ако умра, да ме вземе с него, близо до него, или ако живея, да го възпявам, където и да се озова и където и да бъда. Почти година по-късно ни съобщиха, че в САЩ е намерен съвместим донор.
Беше четвъртък сутрин. В петък сутринта трябваше да отида от военната болница в болницата Евангелизмос, където трансплантацията щеше да се извърши в понеделник. В четвъртък по обяд изпаднах в кома. В главата, белите дробове и сърцето ми имаше течност. Заедно с леглото ми ме свалиха в интензивното отделение. Трябва да съм останал няколко дни. В един момент се свестих, без да мога да отворя очи, спомням си, че чух най-сладките мелодии, които някога съм чувал в живота си… пълни с мир и спокойствие.
Не знаех къде се намирам, но разбрах, че съм в интензивното отделение. Над главата ми стоеше моят лекар, който казваше на баща ми и годеницата ми, че Василий има много, много силен организъм, но с течност в главата, белите дробове и сърцето, с нулеви тромбоцити и бели кръвни телца, никой не е излизал в такова състояние от интензивното. Баща ми не искаше да приеме това, като му каза… вие не познавате добре Василий, той е служил в специалните части, не се отказва. Лекарят го потупа приятелски по гърба и каза, че би искал да е така, но ще е чудо, ако успее да изкара и тази вечер. Те излязоха. Остана годеницата ми да ме гали по ръката, плачейки. Чувствах, но не можех да реагирам. Тя също излезе. Стаята се изпълни с невероятна светлина, а мелодиите станаха все по-силни. Не сънувах, бях буден и в съзнание. Много висок, отлично видим, целият в черно, с дълга брада и огромна калимавка, която почти докосваше тавана на стаята, свети Ефрем влезе вътре.
Не откъсваше очи от мен, приближи се до мен и ръката му обхвана цялата ми глава… пръстите му бяха огромни. Той ми каза: “СЕГА ЩЕ ТЕ ПОЕМА АЗ!” и си тръгна, както влизаше бавно. На следващия ден отново отворих очи в стаята, където бях изолиран. Излязох от интензивното отделение. Всичките ми роднини се бяха събрали около мен. Щом ме видяха да се събуждам, започнаха да се прегръщат и да крещят… Извикайте лекаря, извикайте лекаря! Той влезе и ми каза: “Не вярвам в чудеса, нито в Бога, но вчера при теб е имало някой светец!“.
Онази нощ течността в белите дробове, главата и сърцето изчезна и костният мозък вече произвеждаше нормално всички кръвни линии, сякаш нищо не се беше случило. Седмица по-късно ме изписаха от болницата и този път, преди да се прибера у дома, отидох в манастира на моя светец. Стоях пред раклата и три пъти до мен се разнесе оглушителен звук, сякаш бе от скиптър или жезъл.
Целият изтръпнах и, плачейки, му благодарях.
Днес, продължавайки да живея живота си като нормален r здрав човек, всяка седмица без прекъсване ходя в манастира, за да видя моя отец, да го почета, да го прославя, да му благодаря, където и да се озова и където и да съм! Благодаря ти много… дарувай ми здраве, за да бъда здрав и силен и ако искаш, дари ми едно дете да му даря твоето име! Обичам те!
Василий Мастроянис
превод от гръцки: Константин Константинов
източник: https://www.vimaorthodoxias.gr/thavmata/thaymata-toy-agioy-efraim-neas-makris/